Болгария. Хроника на деградацията

    България не възнамерява да поддържа отменянето на санкциите на Евросъюза против Русия. Това става ясно от изказванията на министъра на външните работи на България - Даниел Митов. "Бълария няма да подкрепи инициативата за отмяна на европейските санкции против Русия" - привежда думита на министъра ТАСС.
Според него "в Украинската криза Русия е действала без да се съобразява с международните закони и това не може да остане без последствия".

    България предлага на "Газпром" активно участие в газовия хъб в България, обещавайки да уреди въпросите по регулацията с Еврокомисията.
Брюксел, на думи, поддържа този проект и е готов да води преговори с Русия.
Обаче "Газпром" не проявява никакъв интерес, считайки тази идея за безперспективна и планира да се съсредоточи върху строителството на "Турски поток". За това пише "Комерсант".

Клиника!

Сър Роналд Фишер, тест за хомогенност на генералните съвкупности и българската домашна сланина

Homo Iconomicus

    По трудово ни предаваше другарят Нейски. Трябваше да направим чертеж на малко, сгъваемо и дървено столче и след това да го изработим от дърво. То трябваше да се използва за ловене на риба или просто за кротко стоеене на него, до баба например. Отидох да купя картон от книжарницата и започнах да правя чертежа. Обърках го, с гумата трих, пак го обърках и на нищо не стана. Отидох и купих нов картон - струваха 10 ст. И така 10-тина пъти. Времето напредваше. В 12 часа ще дойде майка ми. Отчаян одидох отново до книжарницата. Продавачката ми каза, че тоя картон е последен и повече не трябва да бъркам. На последния картон не чертах нищо - осъзнах стоката си. Майка ми дойде в 12 и за 10 минути начерта чертежа. Получих 6. Така и столчето беше направено - от дърводелците от завода за кабели и проводници "Васил Коларов" - отдавна приватизиран и препродаден.

    На стари години дойде при мен студент по архитектура и строителство с молба да направя чертеж по снимка на сграда, като относителните размери трябваше да ги изчисля по законите на перспективата. Направих чертежа но не беше хубав по общото мнение - моето и на студента. Остави ми 20 лева, които не исках да взема, като ми каза "За времето!" и май допълни фразата - "Всяко време се заплаща." С тези пари влязох в магазин за стари вещи. В едно плитко сандъче имаше сгъваеми ножчета и стари монети. Една беше по-голяма. На едната страна - лъвче а от другата женичка - кралица сигурно. Попитах продавачката колко струва и тя започна да ценообразува. Погледна ме по-внимателно. Преди това пак ме гледаше, но колкото да не открадна нещо. Взе една лупа, изобрази разбиращо лице и заразглежда монетата. Отсече: "5 лева." Казах, също така решително - "Скъпо е!". Усетих нейното разочарование от неправилното ценообразуване и се насочих към книгите. Изрових една дебела, от 1921 г., с кожена подвързия "Българска народна поезия".
    -Колко струва?
    - 5 лева.
    Вече можеше да разговаряме. Продавачката разбра колко струвам.     Взех още две на същата цена - Хегел "Естетика" 1 и 2 том.
    Седнах в една кръчма, зачетох се в първата книга и неусетно съм изпил три водки -5 лв. Жена ми много се кара и за книгите и за водките.

Вече няма да правя така!

Станчо Павлов

Уж пак небето ти е топло синьо,
вековно ехо с гръм горчив.
Но ти умираш пред очите ми, Родино,
пред моите избодени очи.

Чедата ти, отвлечени в невяра,
безименни, безродни, без съдба.
Но ти не плачеш - казват, че си вече стара,
но точно аз не ще те погреба ...

Топя в горчивото ти, старо вино,
отровата от моите коси.
Не можеш да загинеш преди мен, Родино,
живей във мен и мен спаси!

С деца и старци ще стъкмя огньове,
ръждиво слънце в синева.
И самодиви - бели сенки ще сноват отново,
в гората ти, по вечната трева.

Ще победя смъртта ти с ледни длани,
и с три синджира нищета.
Ще изцедя кръвта си в жадните ти рани –
последно моя на света.

Топя в горчивото ти, старо вино,
отровата от моите коси.
Не можеш да загинеш преди мен, Родино,
живей във мен и мен спаси!

Станчо Павлов

Как Путин закри "Южен поток"

-Сега няколко думи за "Южен поток", -акуратно подходил по темата президентът на Русия. -Ние сме благодарни на нашите турски приятели, че въпреки липсата на пряка изгода от този проект те своевременно предоставиха всички разрешения за строителството на тръбопроводната система, в предимно Турската икономическа зона.

- Отчитайки позицията на Еврокомисията, която не допринася за осъществяване на проекта, отчитайки и това, че досега не сме получили разрешение от България, считаме, че при тези условия Русия не може да продължи реализацията на този проект.

- Сега е нужно да се строи на дъното на Черно море, ние не можем да строим докато не получим разрешение от България, -продължил Путин.

- А да започнем строеж в морето към Българския бряг и да спрем - това е просто нелепо. Мисля че това за всички е разбираемо. Затова трябва да преосмислим участието си в този проект.

- Между другото, моите български колеги винаги са ми казвали, че каквото и да се случи те ще работят по реализирането на "Южен поток", защото това съответства на националните им интереси. Но за съжаление това не се случи. Ако България е лишена от възможността да се държи като суверенна държава то поне нека да поиска от Еврокомисията пари за пропуснати ползи, защото преките изгоди на България от транзита щяха да бъдат не по-малко от 400 милиона евро на година. Но в края на крайщата това също е избор на нашите партньори от България, те имат, очевидно някакви задължения.

- Съдбата на вече построената част от "Южен поток" Русия вижда така: тръбата ще излезе на Турския бряг и оттам на Турско-Гръцката граница.

- Всички, които се интересуват от този енерго-източникмогат да отиват там и да го получават. Считам, че това е напълно реализуем проект. Според разширяване на нашето сътрудничество с Турция като стратегически партньор, ние ще понижим и цената. Първата стъпка към това е понижение от 1 януари с 6 процента еи след това още, може би също с толкова. Зависи от това как ще продължат нашите отношения.

"Надявам се в скоро време да се въведът и други санкции. Русия е длъжна да се придържа към изискванията на Европейския съюз."

"Затова България остава най-бедната страна в Европа. Ние нямаме достъп до пазарите, с които разполагат нашите партньори, например, ние не можем да изнасяме стоки за Германия. Нашите пазари бяха Русия и Арабския свят. ... Проблемите на България са не само в политически но и в глобален план, ние се нуждаем от подкрепата на Европейската комисия. България сериозно пострада от санкциите. Не знам как се справя Русия но на България те се отразяват много негативно. "

превел: Станчо Павлов

Русия се отказа от "Южен поток". Страната ни ще губи половин милиард годишно.

Български Народе,
Честито Съедининие!
Гласувайте за новото обединение на Нацията

Бюлетина номер 22 БСП

---

Кандидат номер 14 Станчо Павлов -Бургас

Кибритът в ръцете на деца е опасен

Станчо Павлов

Парите не са спасение

Поредният театър ,който няма дори и художествена стойност. Световната система на свещенна и неприкосновенна частна собственост, основната цел на тази система-максимална печалба за собствениците на капитала е в пълен разрив с каквато и грижа да е или съобразяване със страни ,които се определят като оставащи в периферията .От столетия "Третия свят "изпитва глад и "първия свят" го обгрижва. Резултатът е свръхпроизводство спрямо нуждите на пазара", планини от месо, езера от мляко и вино" съпътстващо хроничен или остър глад, болести и смърт в Третия свят. Бившия "Втори свят ", към който принадлежим и ние, сега е на кръстопътя между двата свята и ако не настъпят радикални социални промени от световен мащаб ние не вървим, но ни изтикват към света на глада ,безпросветието и мизерията - духовна и материална.

Като условие за съществуване за начален пример ще дам селското стопанство. Несравними са мизерните супсидии,които отпуска Европа, с мощната американска машина на генномодифицирани селско стопански култури и животни, роботизиране на производството, създаване нови генни видове. Ще се произвежда "биомаса" и за селското стопанство няма да е необходима земя и селскостопански работник . То ще се превърне в лабораторно-индустриално производство. Произвежданата вече по биотехнологичен път изоглюкоза е изместила 40 % от захарта на американския пазар. В Европа това се ограничава за сега по законодателен път - чрез определяне на квоти. Но квотите не решават проблема. Мощният Генно-Промишлен комлекс и един негов представител Монсанто продава семена в 87 страни, които не дават кълнове на следващата година,те са стерилни. След протести в цял свят продажбата им беше забранена. Тогава Монсанто забрани негови семена да се използват за сеитба на следващата година-защитавал си интелектуалната собственост.

Но аз лично се съмнявам ,че стерилни семена не се внасят в България. На пазара в Бургас продаваха чушки без семена. Производителите ги изчистили от семената, за да ги засеят поне още една година,трети път не можело, не ставали. Пак трябва да дадат пари, а не труд и умение, за да могат да произвеждат.

Ние имахме чудесни домати,чушки, ябълки, зърно и какво ли не, подбрани с дългогодишна естествена селекция, кръстосване и други природосъобразни и доказано безвредни методи . Монсанто казва за своите произведения "ние не гарантираме за безопасността на нашите продукти. Това е работа на обществените служби за контрол.Единствено ,което ни интересува е увеличение на продажбите ......"

Е, новите страни на Европа му ги поднесоха на тепсия. Между другото патента му се нарича "Терминатор". Той същият продължава да произвежда забраненият от ООН хебрицид бутахлор - единствено за износ. Употребата на тези пестициди предизвиква ракови заболявания или мутации,поради увреждане размножителните способности на човека. Изнасяли го в третия свят, а защо не и във втория. И тук "парица е царица". А и рязко се увеличиха раковите заболявания и стерилитета в България. Компетентата Западна Европа не оцени нашето селскостопанско производство, не оцени нашето кисело мляко, което доказано действа противораково, а наложи своите норми за кисело мляко, не оцени нашите домати и сега ядем домати с пръчки в тях, не оцени дълголетието ни и сега средната продължителност на живота ни е скъсена.

Обсъждат, говорят, а законите, които приемат са непродуктивни и ни задължават да ги спазваме, а те служат на капитала, дори не само на европейския. Монополът върху генетичните ресурси продължава да се държи от Америка и да се превръща в стока, продължава да се съхранява частната собственост върху тези ресурси с което се посяга на правото на живот на по-бедните страни.

Предстои и вече е факт-грамадна част от човечеството няма да може да се изхранва с досегашните методи и начини на производство на храни. В същото време се изхвърлят и ще се изхвърлят все повече храни и ще има все по- голям глад. Къде е Европа в случая, къде е решението в Лисабон? Променя ли то нещо в тази насока? Риторичен въпрос с никакъв отговор.

Взетите решения ми напомнят по-скоро за овцата Доли. Промишлеността-отново движени от настървението за максимална печалба, големите транснационални компании взеха пазарите, а с това и ликвидираха местното производство както в леката, така и в тежката промишленост. От друга страна,натрупаните от гангстерите на бившата номенклатура средства бяха инвестирани повече в обслужващи дейности, а не във високотехнологични производства, естествено заради по-бързата печалба. Европа не помогна нито с пазари, нито с инвестиции, а само използва по-евтината работна ръка. Макар високо образовани българи продължават да получават по-ниски заплати от местните в Германия и Англия.

Ограничават правата на студентите. Ако реално се оценя политиката на " триадизация" - да се даде квота за определени години на безплатно обучение на студенти от бившия соцлагер във всички университети на Западна Европа. Поне за десет години. Ако са реално загрижени. След това да се върнат в България. Да се научат да как се създава собствен бизнес. Защото тук сега това трудно се учи. Няма кой, няма как. Западна компания, с предсставителство в България, да плаща заплати на българите, каквито плаща на своите поданници в съответната страна. Защото сега западните компании забогатяват на наш гръб, заради ниските заплати.

Европейците в Лисабон не са взели нито едно конкретно решение, нито за образуванието, нито за селското стопанство ,нито за промишлеността. Здравеопазването се срути като с магическа пръчка. Както в целия свят така и в бившите социалистически страни , направиха от здравеопазването бизнес, свързаха животът и здравето на хората с парите. Увеличи се смъртността, а високите технологии, световните умения в здравеопазването са достъпни само за най -богатите. Масите боледуват и мрат.

Цялата недъгава социална политика на Европа се срути върху лекарите, които с неимоверни усилия, стрес и напрежение , "правят толкова много, за толкова малко",както е казал Иречек. Стига се до там, лекар да плаща здравните осигуровки на пациент, за да може да бъде опериран от злокачествено заболяване. Така не е само в България, а в целия свят. Постиженията на човечеството в медицината от хилядолетия, постигнати с много труд и саможертви ( Кох е изпробвал върху себе си ваксината ) се използват от фармацевтичните мегакорпорации за пари. Изпитват върху народа ми лекарства, дори без да му плащат. Изпробват методи, крадат органи. Европа против "триадизацията"да лекува всички европейци безплатно ,и да изисква това да е световна политика, и Световната здравна организация да го изисква, и медицината да не е бизнес, и закон да има за това, а не да ни учат как да отслабваме.

В заключение- като резултат от високите технологии производителността се увеличава, но платежоспособността на масите намалява и те живеят все по- зле. Трябва да се вземат спешни законодателни мерки Европа, с нейният огромен духовен и научен потенциал, с нейната вековна история, с възможността да се вземе най- доброто от бившите социалистически страни, има възможност да обърне света към всеобщ прогрес.

Защото, грози ни опасност, светът го грози опасност, този век да е последния.

д-р Дарина Павлова, Ралица Борисова

На какво ни научиха Украйна, Сирия, Арабската пролет и нашия преход

1. ( Тези са нашите ) Подкрепа - финансова, морална и политическа на опозиционните партии. Корумпиране на техните лидери. Нарушава се международното право и се осъществява намеса във вътрешните работи на страната.
2. ( Гласът народен ) Заплатени улични прояви и имитация на народно движение
3. ( Гласът божий ) Корумпиране на медиите и журналистите
   • фининсова зависимост
   • наложени езикови шаблони и ефимизми
4. (Ние сме различни ) Използват се и се афишират национални и културни различия сред населението с цел да се отделят две непримирими групи и да се обозначи врага.
5. ( Трябва кръв ) Радикализират се протестите чрез използване на футболни запалянковци, престъпни групировки, фошизоидни елементи.

1. ( Антинароден, диктаторски и престъпен режим ) Управлението в страната се нарича режим със съответното прилагателно. Приписват му се всевъзможни грехове като нарушаване на правата на малцинствата, прилагане на несиметрична сила, непозволени оръжия или неспазване на международното право.
   Окарикатурявт неговите водачи. Появяват се негативни сведения за личния им живот. Особено се набляга на главния лидер.
   Той е!
2. ( Официални етикати ) В авторитетните световни медии се налагат езикови шаблони и ефимизми и те се преповтарят от журналистите и пишештите братя по интернет в блогове ( лични електронни вестници ) и коментари. Мнозинството от тях грешно ги приемат като свои и ги допълват и обогатяват.
3. (Другото е лъжа ) Мненията журналистически и лични, неотговарящи на наложената картина не се публикуват в печатните издания, не се излъчват по телевизиите и по радиото, като неотговарящи на официалната политика или тон. В интернет коментариите се омловажават или се блокират. Изображенията се цензурират, като тези, които не отговарят на официалното становище се премахват или игнорират.
4. ( Всички мислят така )Удобната позиция се официализира и след това се налага чрез многобройни повторения от различни източници. Професионалното, журналистическо писане в Интернет отнема много време подозирам, че в по-голямата си част е платено. Ако това е така, журналистът лесно може да бъде управляван. Използват се маханично създадени текстове, които се разпространяват като написани от различни автори (тролове).

1. ( Коалиция на желаещите ) Използвайки авторитета си и зависимостта на останалите САЩ оформят група от държави обвиняващи правителството на държавата-мишена.
2. ( Целият свят осъжда ) Тази група заангажира ООН със своите проблеми.
3. ( Да го убием ) Коалицията става военна и без обявяване на война извършва военна операция. Жертвите са без значение и са много повече от тези на диктатора.
4. ( Това е наше ) На територията са настаняват световните компании и военна база да ги пази. Въвежда се Американска демокрация и страната потъва в нестабилност.

Станчо Павлов

Boйник от "Беркут"

Станчо Павлов

ХАН АСПАРУХ – СЪЗДАТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ

Не случайно, като описват разселването на българските племена от Приазовието, византийските хронисти отделят на третия според тях син на Кубрат, вожда на оногурите хан Аспарух, особено място [Богданов Ив. Хан Аспарух. Изд. ,,Отечествен фронт”, София, 1981].

Те сякаш предчувстват преходното историческо значение на извър-шеното от другите братя и само на създаденото от него отдават заслужено внимание. Ще дойде време, когато един от най-авторитетните от визан-тийските хронисти Теофан Изповедник с горест ще изрази учудването както на близки, така и на далечни от проявената слабост на оня, който бе направил свои данници „всички – на изток и на запад, на север и на юг” – на византийския император, принуден сам да заплаща тежка дан на вожда на българите, на хан Аспарух.

В интересния легендарен разказ на Михаил Сирийски за разсел-ването на българите Аспарух не е назован със собственото си име, а е наречен по името на народа си – Булгариос. „Тия скити – съобщава летописецът – бяха наречени от ромеите българи.” По този начин не всички скити, дошли в Приазовието от планината Имай сред Централна Азия, са българи, а само подвластното на Булгариос племе, понеже само то има историческо бъдеще.

Повече от три десетилетия – между 650 година, когато начело на изселващите се от Приазовието оногури напуща долината на Куфис и 681 година, когато с международен договор е утвърден като законен представител на подвластните му люде – хан Аспарух неотстъпно търси своя и на племето си път и най-сетне го намира. Трудно е за нас да изпълним с конкретно историческо съдържание това време, да набележим дори основните опорни хронологически точки на тази чутовна одисея, на това странстване между битие и небитие, но макар проникнато от неизвестност, това време е историческа реалност, а не легенда. Притулена между пролога и епилога, същинската драма на тази епоха остава невидима за нашия поглед. Но тъкмо тогава, през тези три изпълнени с неизвестност десетилетия, в съзнанието на племето, поведено от хан Аспарух, се извършват ония дълбоки промени, които му помагат да прерасне от племе в народ.

И не защото димът от жертвената клада в деня на раздялата с другите племена – както разказва легендата – се бил наклонил на югозапад към балканските владения на Византия, повежда хан Аспарух оногурите нататък, но защото по негова преценка само в оная посока би могъл да бъде намерен свободен район за поселване. Десетилетия наред в стремежа си към северозападните граници на Византия българите котригури и утигури минават по този път, съблазнени не толкова от несметните богатства на империята, колкото от необикновените възможности на земята отвъд Истър. Но тази земя не се показва благосклонна към тях. Слушал бе Аспарух, неведнъж да се разказва за оная прекрасна земя – имало там не само просторни пасища и бистри извори, но също така прохладни гори, богати на дивеч, дълбоки реки, пълни със злато и риба, дивни градове, обградени с яки крепости, чудни хубавици с дълги до кръста коси …

Академик Антон Дончев описва по следния начин хан Аспарух:

,,И Аспарух разтвори с лявата си ръка кожената завеса на шатрата – с дясната притискаше яребицата до гърдите си - та пристъпи. След блясъка на деня той не виждаше нищо и за пръв път, откакто помнеше, в средата на шатрата не гореше огън. Тъй стоеше Аспарух в тъмнината и не изпитваше боязън или смут, защото той обичаше много баба си Акага (пророчицата на племето му). От дъното на шатрата, някъде откъм Земята, дойде глас, който каза: - Пусни слънцето.

И Аспарух напипа ремъка, който висеше до входа. Кожената ръка, която затваряше отвора на върха на конусовидната шатра, бавно се издигна и шатрата се напълни със светлина – синьо-зелена и прозрачна като суроватката на пресечено мляко.

Гласът отново каза: - Улови вятъра.

И Аспарух дръпна друг ремък. И кожената ръка се завъртя, та опипа вятъра, посрещна го, пое го и го изпрати в шатрата. Аспарух усети студената милувка върху челото и устните си [Дончев А. Сказание за хан Аспарух. Част 1-3. Изд. на БЗНС, София, 1984].

Още по-романтичен е разказът на Вера Мутафчиева: ,,Аспарух сновеше неспокойно пред шатрата си. За разлика от другите ханският огън бе стъкнат от истински дърва, та пламтеше ярко – единствената щедра светлина всред заспиващия стан.

Последните крачки към хана Пагане извървя почти тичешком, а Аспарух я посрещна, разтворил обятия. Вместо да се приюти в тях, Пагане ненадейно коленичи пред него. - Желая на ювиги хана трайна и честита власт! - Какво правиш! Защо? - възкликна той огорчен. – За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух. Всичко си е същото, същото ще бъде! [Мутафчиева В. Предречено от Пагане. Издателство ,,Отечест-вен фронт”, София, 1988].

Огнищата загасват едно след друго, поселищата на прабългарите са разтурени. Само капището на хълма остава непобутнато. Племето на Аспарух тръгва на далечен поход към земята на славяните. Никой не може да каже колко дни, месеци или години ще трае походът. Пътят начева от долината на Куфис и се насочва право на север към пълно-водната Танаис. На бащина земя оногурите продължават все още да се намират и след като се озовават пред съединението на Арктос с Танаис. След като се установява на временен стан някъде тук по време на лютите зимни студове, когато Танаис се покрива с пласт дебел лед, предвожданото от хан Аспарух племе преминава отвъд, дето отново се установява на временен стан.

Първото голямо препятствие е преодоляно от прабългарите. Между Танаис и Бористен, между Дон и Днепър се простира безбрежна степ, прорязвана от ниски вълнообразни възвишения. Когато на пролет избуяват тревите и над степта залудува южният вятър, сякаш не степта, а морска шир се вълнува. Нито едно дърво не задържа погледа. Гори тъмнеят далече на север в земите на антите.

Тази необгледна шир е добре позната както на Аспарух, така и на повечето оногурски родоначалници и военачалници. Някъде докъм средата на това необятно ширине до неотдавна са се простирали западните граници на Кубратова Велика България. Някъде тук наблизо са били разположени старите поселища на българите котригури. Още личат следите на защитните валове, погледа привличат порутените огнища, обраслите в бурени гробищни могили. Оногурите се настаняват тук още сред зима в едно от старите поселища на котригурите.

След като дочаква в тази добре защитена от ветрове местност края на зимата, ханът нарежда походът на запад да бъде продължен. Бреговете на Меотида не са далече, но Аспарух ги избягва. Може би те крият изненади. Предпочита да напредва през степта, дето съществуват широки възможности за организиране на нападения и за отбиване на атаки. По всички посоки бродят из степта малки орди номади, ала не нападенията изневиделица, а безответното небе навява на хана страх. Ще се смили ли Тангра над племето му , ще даде ли прясна вода и достатъчно див овес за конете, дивеч и ядими злакове за хората, след като запасите привършат?

Безкраен е походът на българите оногури под палещите лъчи на слънцето през блата, през дюни, при пясъчни бури, при поройни дъждове. Но по-страшно от стихиите е като че ли безмълвието на степта.

Времето сякаш спира, дните губят смисъл, значение добиват само сезоните и този поход към неизвестността е като че ли без начало и без край.

Трудно е да се каже преминал ли е хан Аспарух с хората си цялото това огромно пространство за три сезона – от ранна пролет до късна есен, или е зимувал някъде из степта между Танаис и Бористен. Ако от долината на Куфис потегля на север през есента, преминава през зимата през леда на Танаис, зимува в изоставените поселища на котрагите, той отново потегля на поход още в ранна пролет. И понеже по пътя не среща нито големи водни препятствия, нито непроходими гори, възможно е в късна есен не само да се озове пред Бористен, но дори и да го премине.

Салове приготвят на място от растящи из долината на Бористен липи и брези. Колите с жените и децата се прехвърлят отвъд върху саловете. Не само конете, но и повече от хората сами преплуват реката. Неумеещите да плуват се прехвърлят, като използват кожени мяхове и животински мехури. Прозвучи ли двукратно рог, преминал е и последният човек.

Ханът не знае спотайва ли се някъде враг и каква е неговата сила, но сърцето му вече е спокойно. Засада в гръб от изпълнената с неизвестност Таврида вече не може да го изненада. Охранява го Бористен. Макар и да не са завладели още напълно Таврида, хазарите са се укрепили там и някой техен отред би могъл да пресече пътя му и да пръсне част от хората му.

В легендарния си разказ за тримата братя, извели скитите от околностите на планината Имай, Михаил Сирийски поставя под властта на всеки брат, вожд на племе, по десет хиляди човека. Толкова повел със себе си и Булгариос – Аспарух. Всъщност никой не би могъл да каже какъв е бил броят на Аспаруховите войни и напразно в това направление се водят ожесточени спорове. Но едно е ясно – нито броят на войните, нито броят на придружаващите ги техни близки е бил твърде голям и не само защото не са съществували условия за задоволяването на вседневните нужди на хора, коне и добитък при този тъй дълготраен и пълен с рискове поход, но понеже в ония времена народите изобщо са малобройни. Това в още по-голяма степен важи за едно номадско племе.

Някои изследователи дори не се задоволяват с числото тридесет хиляди души, а поддържат становището, че Аспаруховото племе е брояло не по-малко от сто хиляди души, без при това да си задават въпроса по какъв начин това огромно множество от хора и животни би могло да се изхранва. И ако това представлява трудност при летни условия, колко по- трудно е зимно време, когато се разполага с твърде ограничени запаси и когато са възможни всякакви изненади.

Къде точно в степта западно от река Бористен установява хан Аспарух стана на хората си, не се знае. В този неизвестен район българите оногури прекарват доста време, може би десетина години. Стануват ли те само на едно място или променят местонаходищата си, също така не е известно, но като се има предвид начинът на снабдяването им до изчерпване на ресурсите в една местност, трябва да се допусне, че ако не всяка година, през година, през две те сменят местопребиваването си.

Вън от всяко съмнение е, че животът им в този район не ще да е бил спокоен. Върху им връхлитат не само анти, но също така даки, угри и авари. В тази поредица от стълкновения българите оногури получават бойна закалка, а хан Аспарух затвърдява авторитета си на опитен военачалник и с течение на времето окончателно се утвърждава в очите на съплеменниците си като вожд не само по право, но и по достойнство.

Времето отново спира. Дните отново губят смисъл, значение добиват само сезоните. Едно поколение измира, ражда се друго, децата възмъжават и в тези временни стоянки по пътя към обетованата земя, отвъд преградата на наредените в широк кръг коли усвояват изкуството да яздят, да хвърлят стрели при всички положения и движение на конете, да си служат с боен сърп и меч, да хвърлят копие с дясната ръка и същевременно с лявата да мятат аркан, а мястото им заемат новородените. Пръкнали из път, те растат и укрепват между два стана. Прозвучи ли трикратно рог за тревога, бойните упражнения се прилагат на дело, но неведнъж бойният кон, понесъл млад воин срещу връхлитащия от изневиделица враг, се връща в лагера без ездач.

Макар вече успокоен, хан Аспарух има не по-малко грижи от преди – грижи по изхранването на хората и конете, по снабдяването с оръжие, по обезпечаване безопасността и целостта на племето. Една ли атака от север и северозапад отбиват смелите български конници, предвождани от него, едно ли бедствие отклоняват при мъдрите му указания! Предвидливостта, бързината и смелостта са му ръководни принципи от младини. Превърнал се вече в тяхно въплъщение, ханът непрекъснато ги втълпява и на близките си сънародници.

Далновиден ръководител и опитен военоначалник хан Аспарух преминава с голяма предпазливост и то за дълго време разстоянието меж-ду Бористен и Тирас, между Днепър и Днестър, въпреки че то е приблизително равно на разстоянието между Дон и Днепър.

Насочвайки се от северопонтийските степи към долното течение на Тирас, не преминава отвъд, а внимателно проучва този нов район.

Изминало е вече цяло десетилетие, откакто начело на българите оногури хан Аспарух напуща долината на Куфис, за да търси брод към третата родина на племето си. Кубратова България му изглежда вече като сън, изпълнен с приказни видения. Сърцето му не се разтапя в носталгия по нея. Навярно хазарите вече напълно са я покорили, заели са плодородните долини, настанили са се в предгорията на Хипийската планина и сега тържествуват. Не знае нищо и за братята си. Немилостивата съдба ги пръска по четирите страни на света, за да изкупят погазването на бащиния завет или да прославят българското име? Той може да разчита само на себе си и на опитните си хора. Връщане назад не може да има и не защото там би се сблъскал с противник, десетократно по-многоброен от племето му, а защото пътят назад отвежда към миналото, връща го към вчерашния ден, дето очарованието на неизвестността липсва.

Бегълци от Таврида, завладян вече напълно от хазарите, му съобща-ват, че и този народ, като много други народи на изток, е възприел исляма, разпространяван от арабите с огън и меч, повярвал е в Аллах и в неговия единствен пророк Мохамед. Когато обясняват на Аспарух, в какво се състои новата вяра, сърцето му остава безучастно към нея. Аллах не му изглажда нито по-велик, нито по-мъдър от всемогъщия Тангра. Мисълта да отвърне поглед от огнения лик на Тангра сега, когато дири брод към бъдещето на племето си, му се вижда светотатствена. И ако хазарите наистина са му врагове, откритият двубой между тях и хората му ще реши кой бог е по-могъщ: Тангра или Аллах.

Но въпросът за вярата не го занимава дълго. За него той е отдавна решен. Вълнува го друга мисъл. Като се намира вече на няколко крачки от прага на Византия, ще успее ли да посели племето си на плодородна, защитена от всички страни земя? Прекосил степите между Танаис и Тирас, хан Аспарух сякаш се убеждава, че номадският период в живота на народите отсам Каспийско море клони към залез. Тази мисъл не е добила още определен израз в съзнанието му, тя е още твърде смътна за него и той по-скоро я усеща, отколкото ясно я съзнава. Но колкото повече се отдалечава от западните предели на неспокойната и тревожна Азия, с толкова по-голяма мощ тази мисъл му се натрапва и някаква незнайна сила го принуждава вместо да търси поселище за племето си сред обширните степи между Бористен и Тирас да се стреми на юг към топлите морета.

Привържениците на обективизма не си представят историята другояче освен като хронологическа подредба на описания за документи-рани факти и събития. За тях и до днес остава в сила класическият при-нцип: „Няма ли документи, няма история.”

Но отразено или не в документи, в извори, в следи, в останки, мина-лото е реалност и задача на историка е да го разкрие, да го осветли и да го обясни в цялост. Ако е нарушен принципът на интегритета, историята губи смисъл, понеже не може да ни приобщи към същността на миналото, към неговия дух и смисъл като основно съдържание на развитието. Документите, следите, изворите са от основно значение, но липсата или недостатъчността им не може да оправдае историка, щом се е заел да ни приобщи към съкровения свят на миналото. Защото освен тях призваният историк разполага с други, не по-малко могъщи средства – прозрението и логиката на събитията.

Ако астрономите, геолозите и палеонтолозите използват смело пред-положенията, за да изградят „мост” между два известни факта, защо исто-рикът да няма право да ги използва всеки път, когато попадне в „исто-рическа пропаст (неопределеност)”?

Защото очевидно не е достатъчно да се каже, че начело на българите оногури хан Аспарух излиза около 650-та година от Приазовието, насочва се към северозападните владения на Византия, през 681 година удържа победа над визинтийците и се спуща в Мизия, дето полага основите на българо-славянската държава. Този начин на описание няма да удовлетво-ри и най-непретенциозните читатели. Не е ли достатъчно плътен, не разкрива ли смисъла на събитията, историческият разказ няма стойност.

Да бъдат разкрити само ония страни от миналото, за които има безспорни и небудещи никакво съмнение данни, не значи друго, освен да се чете книга през страница, през две, през пет, да се гледат листата на дърветата, без да се вижда гората. Липсва ли цялостен поглед за миналото, няма история. Но история няма и там, дето всичко е основано само върху субективната представа на автора за миналото, дето липсва стройна система от знания. Има прочее предположения, проникнати дълбоко от духа на епохата, основани върху логиката на събитията, и предположения в основно противоречие с историческата правда.

Да се постави въпрос за съпругата на хан Аспарух, за неговото поколение, е не само целесъобразно, но и необходимо, защото този въпрос стои в непосредствена връзка с делото на основателя на българската държава. При липса на конкретни сведения разширяването на този въпрос може да се постигне само когато се изходи от последователността на събитията и от духа на историческото развитие.

„Аз съм Ахинора – с такива думи един български писател от по-старото поколение рисува съпругата на основателя на българо – славян-ската държава – съпруга на Аспаруха, царица на България. Не ме познавате вие, защото идете от далечна земя и далечно време – сега, когато съм мъртва – и вашите заклинания и пъклена власт са извикали моя призрак да ви говори! Ахинора е моето име, което значи – „Мирис на теменуги”. – Като тъмна теменуга копнееше душата ми към родни планини, към родни небеса. Из далечните мъртви полета, дето се лутат сенките на вси починали – оттам ида аз! Защо ме будите?” [Богданов Ив. Хан Аспарух. ,,Отечествен фронт”, София, 1981].

Този текст сам по себе си достатъчно ясно показва каква представа неговият автор има за духа на епохата и за историческата действителност, за да има нужда да бъде коментиран. Имала ли е поне някаква относителна прилика съпругата на хан Аспарух с въображаемата Ахинора? И как тряб-ва да си я представим?

Вероятно преди да премине Тирас и да предприеме последния етап от този тъй дълъг и изморителен поход, някъде из северните причер-номорски степи около 662 година Аспарух е честит да стане баща на бъдещия ханартикин Тервел. Ханът вече е прехвърлил тридесет и петте и Тервел навярно не е негов първороден син. Вероятно другите му по-въз-растни деца са от оногурки, от жени из племето.

Запътен към североизточните предели на Византия, проникнат от съзнание, че историческото развитие поставя пред него отговорни задачи, хан Аспарух вече е обладан от мисълта да продължи старата династия (рода Дуло), а интересите на династията искат връзка с потомка, ако не на царски, поне на княжески управляващ род. Да вземе за съпруга щерката на някой славянски или дакски вожд, значи да изневери на рода си; да се сроди с хазарите, значи сам да отвори вратата на дома си на предател-ството.

Оставала е открита само една възможност и навярно Аспарух се е спрял на нея – да вземе за съпруга някоя от дъщерите на аварския каган. В този избор го е улеснявало обстоятелството, че през 661 година начело на утигурите брат му Кубер вече е навлязъл в пределите на аварския каганат, след като сключва съюз за бойно сътрудничество с кагана.

Чедо на степта, избраницата на хан Аспарух, майката на бъдещия ханартикин, навярно е била не по-малко ловка в ездата и в стрелбата с лък, отколкото много български богатири. Върху смуглия й лик с проницателен блясък са блестели черни очи, върху гърдите й са се спускали две смолисто черни плитки и златните огърлия, бисерът и драгоценностите навярно са й правели по-слабо впечатление, по-малко са радвали душата й. Тя се радвала на красивата шия и стройните тънки нозе на подарения от царст-вения й съпруг жребец. И зашеметявал се е Аспарух не от тънкия аромат на теменуги, излъчван от косата й, а от опиващия мирис на мургавата й плът, на който не е липсвал и дъх на конска пот. Брачното й ложе е било покрито не с брокат, а с кожа от леопард и не в коприна , а в еленова кожа е бил обвит малкият Тервел, родил се в причерноморската степ недалече от устието на Тирас.

Суров воин, Аспарух не обича да се връща често назад върху крилете на спомена. Погледът му е отправен почти винаги на запад и мисълта му често прави опити да проникне отвъд загадъчната черта на хоризонта. Оттатък Тирас е бъдещето на племето му. Ще бъде ли тази преграда последна или зад нея има още много други, не знае, но няма да спре, до-като не усети опора зад гърба си и твърда почва под нозете си.

Съгледвачите му забелязват на изток, някъде между Буг и Бористен, да се тълпят хазарски пълчища. Не се ли подготвят те да връхлетят върху племето му и да го изтребят? След като начело на конен разезд излиза на разузнаване и се убеждава в истинността на донесението, ханът събира родоначалниците и военачалниците и им излага плана си за преминаване отвъд Тирас. Оная земя оттатък номинално принадлежи на Византия, но безсилна да я защитава, империята фактически я е изоставила и се е самоограничила от долното течение и ръкавите на Истър. Империята се е отказала мълчаливо от владенията си в Дакия до Карпатите, дето освен коренното население (даките), вече век и половина се разпореждат и славяните.

Като преминава отвъд Тирас начело на група опитни военачалници и внимателно обглежда района, хан Аспарух решава да установи стан между делтата на Истър, Прут и Тирас и изоставените някогашни римски отбра-нителни валове между Прут, Тирас и Понтийско море. Този район е обши-рен и освен, че му позволява добре да се укрепи, открива му и възможност успешно да маневрира, в случай че бъде нападнат от която и да било страна.

Юртите бързо се събират и нагъват, приготвените отдавна салове са изтикани към реката, хора и коне се понасят към отсрещния бряг, дето, заобиколен от боили и багаини, ги очаква вече ханът. След като определя участъците на отделните родове, посочва къде да бъдат разположени подковачниците и железарниците, хан Аспарух свиква родоначалниците на съвет. Предлага при византийския император Констант (641 – 668) да бъде проводено пратеничество с молба на прис-тигналото от Приазовието българско племе оногури да бъде отстъпена византийска земя за поселване отвъд Истър, дето то се е настанило заедно с жените, децата и конете. Пратеничеството на българите се състои от трима белобради родоначалници, охранявани от малоброен конен разезд. То се отправя към царствения град по суша през есента на 665 година, бави се дълго из път, на най-сетне се озовава през вратите на Константинопол. Придружава го като преводач стар византиец от Херсонес, преминал на служба при българите още по времето на хан Кубрат.

След като поставят в нозете на императора изпратените му от пове-лителя на българите дарове – кожи от видра, самур и рис, златна чаша и огърлие от масивно злато – пратениците предават молбата на хан Аспарух: на предвожданото от него племе, обитавало някога в долината на Куфис и предгорията на Хапийската планина, наричана и Българска, да бъде отстъ-пена византийска земя между реките Прут и Тирас, делтата на Истър и изоставените стари римски валове. Но макар император Константин ІІ да уверява пратениците, че ще гледа на техния вожд като на съюзник, стига той да охранява северозападните граници на империята от връхлитащи варвари, формално разрешение за поселване не дава. Пратениците на Аспарух се връщат с празни ръце.

Всеки друг при тази вест трудно би сдържал гнева си и мъчно би устоял на съблазънта да форсира Истър и да връхлети в Мала Скития, за да я подложи на грабеж и разруха, но не и хан Аспарух. Озовал се пред северозападните двери на Византия, очакващ удар както в гръб от бродещи наоколо номади, така и във фронт от византийците, ханът решава да се укрепи здраво, преди да направи каквато и да било нова стъпка. Тази земя не може да изхранва задоволително хората му, тя е обширна, без да бъде особено плодородна, но е трамплин за преминаване отвъд, дето животът е уседнал и дето има голямо благоденствие. Векове наред оная земя отвъд съблазнява много народи, затова грижливо е пазена. И това най-добре доказват изоставените римски валове на север от реката. Те са два: единият се опъва между Прут и Тирас, другият, стотина километра по на юг се простира между Прут и езерата Кундук и Ялпух, свързани непосредствено с Понтийско море. Между реките Серет и Прут дъгообразно се протяга друг, по-къс вал, пред плитчината на Истър, пред онова място, дето от незапомнени времена варварските племена нахлуват от Дакия в Мала Скития и Мизия. Затова този вал е най-малко запазен.

Хората на Аспарух пристъпват към работа по осигуряването на отбрана на завладяната от тях земя. Пристъпва се незабавно към възста-новяването на старите римски валове, към пригаждането им към отбра-нителната тактика на българите, към приспособяването им съгласно изис-кванията на българското военно изкуство: широк изкоп, дълбок не по-малко от два метра, и зад насипа – широка пътека за маневриране, наречена берма, над насипа широк плет от тръни с наблюдателни отвори и маскирани изходи с подвижни мостове за пропущане на атакуващата конница. Възстановяването на старите римски валове и приспособяването им към българската отбранителна тактика продължава няколко години. В тази огромна работа и свързаните с нея военни лагери навярно участие вземат и някои присъединили се към Аспаруховото племе от север номади, а също и избягали пленници от даки, славяни и авари.

Шестстотин и седемдесета година изправя хан Аспарух и непос-редствените му помощници пред първото голямо бойно изпитание. От изток с огромни сили хазарите форсират река Тирас. Изглежда, целта на нападателите е, след като пробият северозападната граница на Византия, да нахлуят в нейните балкански владения. Когато разберат, че появилите се на западния бряг на Тирас бойци не са византийци, а българи, хазарите изпаднали в неописуемо ожесточение.

Значителна част от форсиращите реката нападатели са избити със стрели и копия на саловете в реката, но други успяват да слязат на брега, понеже атакуват на широк фронт. Преди да яхнат конете си, те са пресрещнати от българските разезди, разпръснати са и са избити. Разгро-мът на нападателите от първия ешелон принуждава хазарския хан да даде заповед за отстъпление, да се отдръпне от Тирас с проклятие и да се откаже от намерението си да атакува Византия от северозапад.

Тази славна победа отзвучава чак в Константинопол, но Константин ІV Погонат (668–685) г., възкачил се на престола на византийските импера-тори, след като баща му Констант ІІ е убит в Сиракуза, не променя отношението на византийския двор към българите. За византийците, освен пришелци, българите са и „нечист народ”, понеже са езичници. Впрочем по онова време Константин ІV Погонат е още съвсем млад, едва осемна-десетгодишен, за да взема сам важни решение. Той още се съобразява с решенията на синклита.

След нападението на хазарите отново настава затишие. Времето отново сякаш спира, но за хан Аспарух тъкмо през тези години то добива определено измерение. Ако за хората от племето времето е почти замряло, за него то неудържимо лети. Не съумее ли да го изпълни със съдържание, то може да му се изплъзне. Макар тази земя да е временно обиталище на хората му – те пребивават между Прут и Тирас едно десетилетие, от 665 до 675 година. Ханът грижливо я проучва и установява все по-тесни връзки със славяните на запад, с антите на североизток и с даките в предгорията на Карпатите.

Разузнавачите му неведнъж се прехвърлят по така наречения Исаков брод отвъд Истър и внимателно проучват разположението на визан-тийските крепости от Великата река до Понтийско море, числения състав на гарнизоните в тях, водопроводите, пътищата и начина на снабдяването им с храни. Като се завърнат, те изобразяват с тръстикови пръчици разположението на крепостите и пътищата върху волски нещавени кожи, натопени в сок от плодовете на бъзак. След това предават кожите на хана.

Междувременно численият състав на племето значително нараства. От изхода из Приазовието докъм средата на седмото десетилетие на седми век, през изтеклия четвърт век, Аспаруховото племе нито веднъж не участва в изтребително военно стълкновение. Това безспорно дава отраже-ние върху числения състав и увеличава чувствително броя на бойците. Тази земя е обширна, за да ги побере, но не е достатъчно плодо-родна, за да ги изхрани, ако биха продължили все така бързо да се размножават. Да премине отвъд Прут в обширната Подкарпатска низина, значи да изложи племето си на многобройни и разнообразни опасности, да подложи част от него на изтребление и част – на асимилация. Няма прочее друг път освен оня, който вече е предначертал – пътят на юг към Мала Скития и Мизия.

Теофан Изповедник (а под негово влияние патриарх Никифор, Йоан Зонара и Анастасий Библиотекар) поддържа, че решителният двубой между войските на император Константин ІV Погонат и хан Аспарух през пролетта на 681 година се е разразил отвъд Дунав, някъде около Понтий-ско море, пред укрепения лагер на българите, наречен на техен език Оглос. Дали българите са наричали или не на своя език оня район Оглос, не е ясно. Решителната битка между българи и византийци не се разразила отвъд, а отсам Истър, в северния кът на Мала Скития, дето се намира и така нареченият „Онгъл” – люлката на българската държава.

Само правилната постановка на този въпрос може да хвърли светлина върху разразилите се по-късно събития и да изясни доста неясни места в историческите извори. Относно местоположението на Аспаруховите войски преди решителната битка през пролетта на 681 година са изказани няколко предположения. Ето по-важните от тях:

• а) Като се основава на „Арменската география” от седми век, Васил Златарски поддържа, че станът на хан Аспарух след преминаването на Тирас бил установен на остров Певки, в делтата на Истър. „Като се разделя на шест ръкава – пише арменският географ, – Дунав образува езеро и остров, наречен Певки. На този остров живее Аспарух, син на Кубрат, избягал от хазарите от Българската планина и прогонил аварите на запад. Той се поселил на този остров.” Мнението на Васил Златарски не се поддържа вече в науката. И да е съществувал някога такъв остров в Дунавската делта, опитният военачалник хан Аспарух никога не би настанил племето си на такова незащитимо място. Обградени там от всички страни, българите биха били избити, без да може нито един от тях да се спаси, понеже не разполагат с плавателни съдове.
• б) Като се основават на буквалния смисъл на текста у Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Йоан Зонара и Анастасий Библиотекар, някои български учени начело със Стефан Младенов, Петър Мутафчиев и Димитър Ангелов поддържат, че така нареченият Онгъл се е намирал от-въд Истър, между делтата на реката, морето, Болградския вал и река Прут. За обосноваването на това становище Стефан Младенов добавя и съобра-жение от етимологично естество. Макар да описват това място доста раз-лично, споменатите хронисти изрично подчертават, че българите преми-нават Истър едва след като разбиват византийците и това на пръв поглед прави излишни всякакви спорове.
• в) Като изхожда от характера на укрепителните работи както отвъд, така и отсам Истър, Карел Шкорпил поддържа, че Аспаруховият стан в така наречения условно „Онгъл” се е намирал южно от Дунавската делта в северния кът на Мала Скития. На същото мнение е и историкът Никола Станев. За разлика от Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Йоан Зонара и Анастасий Библиотекар, византийските хронисти Лъв Граматик, Георги Кедрин и Йоан Скилица поддържат становището, че българите преминават Истър, разполагат се на стан на византийска земя „в някакви гъсталаци и хълмове”, дето са изненадани от византийците, но при все това удържат победата над тях. Следователно, не само мнението, че укрепеният лагер на българските оногури се е намирал отвъд Истър, но и мнението, че е бил отсам Великата река, намира опора в някои исторически извори.

За да се стигне до правилно разрешаване на този въпрос е необхо-димо преди всичко да се проследи внимателно пътят на предвожданата от хан Аспарух оногурско племе. Този път преминава през следните три етапа:

• Първи етап - между 650 и 655 година от Приазовието до степите край северните брегове на Понтийско море;
• Втори етап - между 665 и 675 година в района между Прут и Тирас, възстановените римски валове и делтата на Истър;
• Трети етап - между 675 и 681 година – отсам Истър, в северната окрайнина на Мала Скития, дето е разположен укрепеният лагер, условно наречен „Онгъл” – люлката на българската държава.

Ако така нареченият „Онгъл” се е намирал оттатък Истър, хронис-тите няма защо да разказват, че император Константин ІV Погонат „като се научил, че (този) мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунав в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунав земи, тоест сега владяната от тях страна, до тогава владяна от християните, много се огорчил …”. Българите се настаняват в района северно от Истър между Прут и Тирас петнадесетина години преди събитията през 680 – 681 година, още по времето на Констант ІІ, и присъствието им там е известно на император Константин ІV Погонат.

Явно е, че когато Теофан Изповедник – първоизворът на версията, че станът на българите преди решителната схватка през 681 година бил разположен отвъд Истър – съставя своя разказ (без разлика на това дали го заимствал или не от някой по-стар източник), не е бил наясно както по отношение на хронологията, така и на топографията. Да се вземе описа-нието на Теофан Изповедник за достоверно, не значи друго, освен да се приеме за невъзможно на онова място, което той сочи, да се развиват каквито и да било военни действия. Там има големи езера и блата – невъзможно е да акостира флота.

Но както се вижда от източниците, византийският император действа срещу българите и с тежко въоръжена конница и докато флотата се насочва на север покрай бреговете на Понтийско море, конницата се промъква покрай източното крайбрежие в същата посока. Тъй зорките винаги българи веднага биха я забелязали и в никакъв случай не биха й позволили да се прехвърли оттатък Истър, за да ги атакува фронтално, докато десантните византийски войски, слезли от корабите на брега биха ги атакували във фланг откъм морето. Независимо от всичко това, оттатък Истър не се забелязват каквито и да било стръмнини, липсват каквито и да било следи от укрепления, позволяващи прикриването на бойния строй на българите. Теренът отсам реката, напротив, има друг характер. Забелязват се и следи от укрепителна система, осигуряваща възможност за прикри-ване ударните сили на българите.

Очевидно повечето от изследователите в миналото решават този въп-рос умозрително, без да държат точна сметка както за хронологията и то-пографията, така също и за елементарните принципи на военното дело.

Византийският император Константин Брадатият, колкото и неопи-тен да е бил като военачалник, не би отвел на явна гибел както флотата, така и конницата си северно от делтата на Великата река. Ако при все това е бил победен, това се дължи не на неправилната стратегическа постанов-ка, а на военното превъзходство на българите. Това обстоятелство той не е могъл да предвиди.

Междувременно както вътрешното, така и международното положе-ние на Византия доста се влошава. Наплодилите се еретически движения и ожесточените верски спорове добиват остър политически характер. Разло-жението на тази древна държава взема все по-големи размери. При все това империята не би била изправена пред тъй остра криза, ако през 674 година не е избухнала византийско – арабска война. Тя не се развива в полза на Византия, но все пак яките стени на Константинопол спасяват престижа на империята. Тази война допринася за временното затихване на политическите страсти в древната империя.

Царственият град е сериозно препятствие пред арабския експан-зионизъм, устремил се в северозападна посока към сърцето на Европа. Арабите решават на всяка цена да преодолеят това препятствие, но този път техният изключителен фанатизъм е принуден да се смири. Обсадата на Константинопол продължава четири години и най-сетне през 678 година е свалена, без да бъде постигнат резултат. Арабската флота се оттегля през Пропонтида в Средиземно море. Към чудовищния натиск на фанатизи-раните араби през 675 година се прибавя и бесният пристъп на славянските племена ринхини, сагудати, струмляни и драговити, подпомогнати от Куберовите българи утигури, към твърдините на Тесалоника, но и този пристъп не се увенчава с победа.

Страшно е това време за Византия. Съществуването й е сериозно за-страшено, материалните й ресурси са на изчерпване, финансите й са дълбо-ко разстроени. Макар да се намира доста далеч от царствения град, хан Аспарух проявява жив интерес към византийско – арабската война. След като преценява задълбочено положението на империята и трагичната безизходица, в която тя изпада, ханът решава да направи решителна кра-чка. Още през 672 година, когато облаците над Византия започват да се сгъстяват, той нарежда да се предприемат пробни набези отвъд Истър в Мала Скития, да се провери боеспособността на крепостните гарнизони, да се види какво ще е поведението на населяващите оня край славяни към неговите хора и дали те ще ги приемат като врагове или като приятели.

При тези набези хората му довеждат пленници – както ромеи, така и славяни. Първите той заточва на север, вторите подробно разпитва за отно-шението на византийците към тях, за поминъка, за обичаите им, за впечат-лението, което са им направили неговите воини. След това ги освобождава да се върнат обратно при своите. От пленниците славяни, хан Аспарух нау-чава доста неща за народностната принадлежност на населението отвъд, за неговата численост. Убеждава се окончателно, че по-голямата част от областта между Истър и Маториевите гори, от така наречената още в старо време Мизия, е населена предимно със славяни от групата на славините, докато в западната част на полуострова обитават славяни от групата на полабските. По билото на планината и отвъд из равнините на юг живеят доста потомци на някогашните траки – славянизирани и неславянизирани – и че техният брой не е по-малък от броя на славините.

Ако би нахлул през Истър в Мала Скития през съдбоносните за Византия години 674 и 675, хан Аспарух без особена трудност би могъл да завладее не само значителна част от Мизия, а и така наречената област Загоре. Неговата дързост обаче би била жестоко наказана, в случай че арабите успеят да сломят съпротивата на бранителите на Константинопол, да превземат царствения град и да нахлуят на полуострова. Затова той търпеливо изчаква развоя на събитията. След като се убеждава, че арабите няма да успеят да превземат столицата на империята, ханът използва заетостта на Византия във войната. Хан Аспарух заповядва ударните бойни сили да преминат Истър при Исаков брод и да нахлуят в Мала Скития. Оттътък реката, в добре защитени лагери освен бойни отряди, готови всеки миг да предотвратят удара в тил, той оставя значителна част от жените, децата и старците, за да не ги излага на опасност.

Дългоочакваният и търпеливо подготвян поход на българите оногури под водачеството на техния хан отвъд Великата река, дето се простира бленуваната от тях нова родина, започва. Прозвучават бойните рогове, приготвените отдавна салове за пренасяне на допълнителното въоръжение и на резервните коне са изтласкани към реката. Кожените мехове и живо-тински мехури са надути, хора и животни се понасят през утринната мъгла оттатък реката, дето вече ги очаква ханът.

Най-северната византийска крепост Новиодунум, изградена по време на римското владичество над полуострова в близост до отсамния бряг на Истър, е превзета без особени усилия. Преди още да бъде форсирана, бранителите й сами се предават. Те са едва десетина души. Когато науча-ват, че са пленени от българи, а не от араби, те с облекчение въздъхват. Разпределени в три колони, българските конни дружини бързо се устре-мяват в набелязаните посоки. Дясната колона се придвижва покрай брега на Истър и стремглаво се насочва към крепостта при Аксиополис, лявата се устремява в противоположна посока към крепостта при Томис край морето, а централната колона начело с хан Аспарух прониква дълбо-ко в Мала Скития. И когато конните дружини на българите оногури се появяват в хълмистата равнина, сякаш из под земята от землянките си излизат обитателите на този край – заселилите се тук още преди един век -славянски племена.

Трудно е да се отговори на въпроса, подготвя ли по някакъв начин хан Аспарух появата си в този край, изяснява ли отношенията си със славя-ните, преди да предприеме първия си поход в Мала Скития. Това съвсем не е изключено, понеже внезапната му поява в оня край, без да се знаят намеренията му, би хвърлила славяните в тревога и би предизвикала про-тиводействие от тяхна страна. Тогава излишни жертви биха дали и двете страни. Изглежда хан Аспарух установява по някакъв начин предварителен контакт със старейшините на обитаващите най-северните райони в Мала Скития славянски общини, понеже появата на предвожданите от него конни дружини не предизвиква противодействие от страна на славяните.

Организацията, дисциплината и военната подготовка на българите правят силно впечатление на славяните още при първите контакти между завоеватели и коренно население. Разделени на племена и родове, обосо-бени в общини, чиито предели са отдалечени най-много на един ден път от селището, където обитават старейшините, славяните се чувстват още гости на полуострова. И византийците гледат на тях като пришълци, макар славяните да поят тази земя с потта си вече цяло столетие. Като гледа техните открити лица, техните мощни тела, хан Аспарух стига да заклю-чение, че ако се наложи да воюват в съюз с българите, под прикритието на тяхната вихрена конница, славяните биха се проявили като отлични пехотинци, понеже не им липсва нито смелост, нито умение да си служат както с меч, така също с копие и бойна секира. И за да се убеди сякаш окончателно в това, ханът позовава с мълчалив жест един млад славянин, изважда от ножницата и му подава бойния си меч, като с поглед му посочва едно дръвце със ствол, дебел колкото мъжка ръка. Славянинът го разсича на две с един замах и с усмивка връща меча на хана.

Там напред из Мала Скития и Мизия, между Истър, Понтийско море и Маториевите гори, наречени по-късно Стара планина, се намират тучни пасища, прохладни гори и дълбоки реки. За тях хан Аспарух е чувал да се говори още в Приазовието – земя, дето суша не настъпва, дето няма глад, дето плодородието е тъй голямо, та нито природни стихии, нито скакалци, нито нашественици могат да го унищожат. В тази земя съществуват разнообразни възможности за отбрана, раждат се огромни дървета, има яки скали, неизчерпаеми извори, въди се всякакъв дивеч и тя стократно връща посаденото в нея.

С тази възбленувана земя подвластните му хора трябва да влязат в свещен съюз, за да разчита тя на крепките им десници, а те на благо-волението й. Но византийците от векове гледат на тази покрайнина като на своя земя. Не един народ е правил опит да я изтръгне от тяхната власт и се е оттеглял оттук без резултат. Няма ли и Аспарух да обрече хората си на гибел, ако предприеме прибързан поход навътре в полуострова? Той съзнава, че Византия преживява трудни моменти, но при все това е десеторно по-силна от конната му армия.

Плаши го не толкова откритият бой, а безбрежното византийско ко-варство. Това налага такт и предпазливост. Необходимо е, преди да нап-редне навътре, да се укрепи добре, за да посрещне евентуалния удар. Както е слушал от баща си, Византия понякога забавя удара, но никога не се отказва от него. На удара той трябва да отвърне със съкрушителен удар, за да отбележи успех. Очевидно вече не може да разчита само, на вихрената конна атака, понеже освен откъм сушата може да бъде нападнат и откъм морето. Византия разполага с мощна бойна флота и опитни мореплаватели, а морето продължава да бъде за него и хората му все още загадка.

След като водопроводите при Аксиополис и Томис са прекъснати, малобройните им гарнизони не издържат и десетдневна обсада. Когато двете каменни цитадели разтварят пред него врати, ханът се заема вни-мателно да ги проучи. Разпитва лично техните пленени началници за начина на воюване от крепост, за оказваната им по море помощ, за снаб-дяването им, за попълването им с хора. Сетне отново оглежда района между двете крепости и нарежда на най-тясното място между Истър и морето да бъде направен дълбок отбранителен окоп с насип, обърнат на юг. Понеже трудно се разкопава девствена почва, работата над този окоп, наречен после от летописците „велик презид” и „Аспарухов вал”, може би ще продължи няколко години. Необходимо е работата да започне веднага от двете страни, като наред с пленените византийци за тази цел бъдат използвани на доброволни начала и славяни. Трудът им да бъде възнаграждаван с добитък: за труд между две нови луни – две овце, между три нови луни – един вол, и между четири нови луни – един кон, освен храната – варено месо в булгур от общия кюп.

След като настанява своите гарнизони в двете завладени крепости, ханът се разпорежда ударните бойни групи да се оттеглят на север, накъдето се отправя и самият той, като отвежда със себе си и пленените началници на бившите византийски крепости.

Ако хан Аспарух не е анализирал задълбочено обстановката и не е преценил, че конните дружини могат да отблъснат една или две атаки от юг, но не могат да задържат района, ако бъде атакуван и от морето, усилията му да отвоюва тази земя за хората си не биха се увенчали с успех. Би се провалил и следващия му триумфален марш през Мала Скития към Мизия имащ епохално значение за цял един народ. Ханът преценява че неговата конна армия постепенно ще бъде разпръсната от ромеите и че ще погине като тази на брат му Кубер.

Аспарух е толкова дръзновен, колкото и мъдър. След като се завръща на север, придружен от най-опитните си военачалници, той внимателно проучва района между Истър, най-южния негов ръкав, вливащ се в морето и езерото Расим. И там, дето двете малки реки Таица и Телица обграждат като венец от изток, юг и запад най-значителното възвишение в този район, той се разпорежда да бъде изграден голям укрепен лагер, за да могат в случай на опасност в него да се прикрият ударните бойни сили.

Изграждането на укрепения лагер в северния кът на Мала Скития продължава дълго. Докато около Константинопол и Тесалоники бушува пожарът на войната, в този край се развихря невиждано дотогава сред бъл-гарите строителство. Каменен материал се довлича от разрушената стара крепост Новиодуном, а също така и от порутената и изоставена някогашна крепост Егисус. Копае се околовръстен вал, затварящ площ около чети-ридесет и осем квадратни километра. Прокарват се пътища, каптират се извори. Във вътрешността на лагера се изграждат няколко каменни цита-дели. В различни посоки от лагера се издигат наблюдателни могили, дали по-сетне основание на неизвестния автор на така наречения „Български апокрифен летопис” да нарече легендарния цар Слав, завоевател на Мала Скития, „стомогилен цар”.

В това огромно по размери строителство, продължило няколко годи-ни, освен българи, участие вземат славяни и пленени византийци. Има основание да се предполага, че хан Аспарух ползва опита на някои спе-циалисти по крепостно дело и вероятно това са персийци, привлечени на служба във Византия, но сетне попаднали в плен при него. Укрепеният лагер в северния кът на Мала Скития, свидетелства както за грандиозна замисъл, така и за блестяща реализация на твърде опитен строител. Дали този самобитен военен инженер е бил случаен пленник на хан Аспарух или е бил привлечен от него срещу богато възнаграждение, остава неизвестно. Неговият принос отваря нова глава в историята на българското военно дело и издига отбранителната им тактика до такива висоти, че ги прави достойни военни партньори не само на номадските орди, но и на системно обучената и снабдена с бойна техника, византийска военна сила.

Роден някъде из причерноморската степ отвъд Тирас около 662 година, бъдещият ханартикин Тервел междувременно се превръща от стрък във фиданка и от фиданка в строен млад дъб. И като го гледа какъв интерес проявява към изграждането на укрепения лагер, хан Аспарух неволно си спомня за младините си в долината на Куфис, за младежките си лудории из степите край Меотида. Ако негова мечта някога е била да овладее до съвършенство изкуството на боеца – конник, това едва ли задоволява сина му Тервел. За него конят не е вече единственото бойно средство. Очевидно е настъпило друго време.

Хан Аспарух не се колебае. Той е взел твърдо решение да настани българите навсякъде по земята отсам Истър. Предвожданото от него пле-ме или трябва да победи, или да погине. Връщането назад не значи друго освен бавна и неминуема смърт.

И когато вечер след привършване на обичайното кратко съвещание с боили и багаини, дава последните си разпоредби за утрешния ден, по обичая на баща си, ханът сяда до украсената с чифт биволски рога ханска юрта край езерото Расим, където е станът му. Погледът му се насочва на юг към обетованата земя. Там трябва да отведе племето си, за да го привърже трайно към нейните топли недра.

Арабите вече са снели обсадата си от царствения град и с глухи проклятия са се оттеглили във военната си базата на остров Кизик в Пропонтида. Византия е изтощена до смърт и няма никакво желание да воюва. Над полуострова, като тежък облак се установява затишие.

Хан Аспарух е убеден – не ще мине много време и византийските войници ще се устремят на север, за да се опитат да го прогонят оттам. Войната с Византия ще реши не само неговата съдба, но и съдбата на племето му.

КОЙ Е ТОЗИ ХАН КРУМ?

Хан (кан) Крум извършва велико дело за обединението на новата държава България. По време на неговото управление, непрекъснато се увеличава броят на славянските племена, които се присъединяват към България.

В лицето на Крум, те виждат, създател на една голяма държава, в която ще имат положението на съюзници, а не на роби на Византия. Ханът побеждава не само с оръжие, а и с ум при уредбата на държавата. В новите земи той назначава свои верни боили, които са верни само на него. Във вътрешния живот на славянските племена, той не се меси. Позволява им да се молят на своя бог Перун или пък да се кланят като ромеите на кръста. По този начин счита, че те ще са доволни, като не им налага чужди богове и най-важното, така той отнема на нашите големи врагове – ромеите, най - сигурният източник за създаване на предатели – вътрешните съюзници на империята Византия в рамките на ханството му (Мантов Д. Хан Крум. ,,Отечествен фронт”, София, 1973) [19].

Крум счита, че само ако в държавата има спокойствие, разбира-телство между славяни и българи и в самите племена, може да се тръгне на далечни походи и да се завоюват нови земи. Ханът е привърженик на идеята, че трябва да се воюва, защото иначе ще загинем покорени от Византия. За да отстоява на могъщата империя на ромеите, България има нужда от много хора, от много войници, от оръжие, храни, добитък.

По негово време българите все още са езичници. Според хана, роме-йската вяра е опасна, ако започне нашето племе да се кланя на разпънатия бог Христос. Ако пък славяните приемат ромейските религиозни внуше-ния – ,,разпънатият бог учи слабите да стават още по-слаби, а силните да се превръщат в слаби”, то България е обречена на покорство.

Ето част от книгата на Димитър Мантов за хан Крум:

,,Ханът иска да въздигне отново опожарената Плиска цялата от камък. След всеки поход обозните коли носят мраморни коли, капители, красиво издялани камъни. Това не е само плячка от покорените селища и от превзетите крепости. Колони с вдлъбнатите в тях имена и надписи на гръцки са вкаменената слава на хан Крум …

Като се върна от Месемврия, баща ми вместо да се даде почивка, през цялата зима се занимаваше с военните строители – те трябваше да направят нови машини за обсаждане на крепости; той казваше, че няма да дочакаме пролетта, ромеите са още уплашени, трябва да ги притискаме непрекъснато. Бяха минали есенните помени. Но беше пък дошло време на сватби и баща ми не се задържа дълго в Плиска.

През зимата сватбите са най-шумни и весели, знаех това, но не тръгнах с баща си, когато той – като всяка друга зима – започна да обхо-жда шестте рода на нашето племе, за да почете прочути боили, багаини багатури, които женят синове, дъщери или внуци. …

В кожени торби неколцина от багатурите носят сребърни слънца – дара на върховния предводител за младите невести. Сребърното слънце, окачено на гърдите, запазва жените от нечистите сили и осигурява майчи-ното благополучие. Така са били раждани неизброимите поколения на нашето племе, за да достигне то от далечни страни тук, до тая хубава и плодна земя” [19].

Няма преки свидетелства за използваната от Крум владетелска титла. Според византийски източници той е наречен – архонт. По аналогия с не-говите наследници Омуртаг и Маломир в съвременната историография Крум обикновено е наричан кан (хан). Някои историци смятат, че Крум произхожда от Куберовия клон на рода Дуло и е нов човек в Плиска. Но тяхното мнение не е подкрепено от конкретните изследователски данни (Андреев Й., М. Лалков. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III. В. Търново, 1996) [48].

Смята се за доказано, че управлението на Крум е започнало през 800 година. Две години след разгрома на Аварския хаганат от Карл Велики през 803 г., Крум покорява остатъците от аварите и границата с франките е установена при град Пеща на р. Дунав. България и Франкската империя стават непосредствени съседи по Средния Дунав. Завладяната от Крум Трансилвания, поради залежите на сребро и каменна сол и успешната експлоатация на солниците, осигурява на българите важно международно положение.

През 807 г. византийския император Никифор I Геник започва поход срещу България с цел да я покори. Походът стига само до Одрин, след което Никифор се завръща в Константинопол поради слухове за готвен преврат слещу него. Това дава възможност на хан Крум да поеме инициативата. През 808 г. той нахлува по поречието на Струма и напада византийските войски. След тежка обсада на град Сердика (София) през 809 г. и победа над византийците Крум успява да го завладее. Градът има важно икономическо и стратегическо значение, защото през него преми-нават всички пътища за Константинопол. Опитвайки се да се проти-вопостави на войските на хан Крум, Никифор изпраща военни отряди, които да възстановят властта му в града. Този опит се оказва неуспешен, тъй като изпратените ромеи се разбунтували. Друга превантивна мярка на константинополския владетел е изселването на славяните от Средна Струма в Мала Азия и настаняването на гръцкото население в тези земи. Целта е да се засили гръцкото влияние в района, за сметка на славянското. Това решение се оказва неуспешно, тъй като новото гръцко население също се разбунтувало. Поради това Никифор предприема нови военни действия.

През 811 г. той събира многобройна елитна войска, край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, ромейския император води със себе си своя син Ставракий и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да води война с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва ,,заслепен от собсвената си злоба и внушението на своите съветници” (по сведения от гръцкия летописец Теофан).

Виждайки опасността да загуби предстоящата война, хан Крум напу-ска Плиска, оставяйки около 12 000 души българи да защитават столицата. Според ,,Анонимен ватикански разказ”, византийците преминават Стара планина и след това превземат столицата без особени проблеми. Никифор нарежда на своите войски да ограбят Плиска и да опожарят складовете с храни. Поголовно е избито мирното население на българската столица. Следва второ предложение на хан Крум за мир. За съжаление, то отново е отхвърлено от Никифор. Императорът дори замисля да премине с армията си през цяла Мизия и тогава да се върне в Константинопол. Тогава следва отмъщението на българите. Хан Крум, запазил по-голямата си част от войската непокътната, нарежда да бъде събрано цялото българо-славянско опълчение и въоръжено с наличното оръжие. Въоръжени са даже и жените – българки. Привлечени са на помощ и аварите. Войските на Крум преграждат старопланинските проходи – Върбишки, Тревненски и др. с дървени прегради и укрепления, насипи и ровове. Наредено е на всички български войски да чакат в засада.

Никифор усеща опасността и нарежда по най-бързия начин ромеите да се отправят към Константинопол. За тази цел избира Върбишкия и Тревненски проход на Стара планина. Това налага византийците да разте-глят на голямо разстояние войските си. С главните си сили императорът пренощува във Върбишкия проход. Призори на 26 юли войските на хан Крум обграждат византийците в прохода. Започва битка, в която ромеите са засипани с ,,дъжд от камъни и стрели”. Императорът разбира нещас-тното положение, в което е изпаднал и казва знаменита фраза: ,,И крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта” (Тиофан).

Византийският император загива още в първия ден на битката. Част от обградените ромеи слизат от конете си за да преминат дървените ограждения. Но зад тях се оказва ,,гибелен ров”. Спасяват се малцина. Главата на Никифор е отрязана и набучена на кол в знак на отмъщение за зверствата, които той е извършил в Плиска. След това, според легендата, е наредено от главата на императора да бъде направена чаша за владетеля на прабългари и славяни. Тя е обкована със сребро. Пиейки от нея (според прабългарските вярвания), хан Крум си присвоява силата на убития враг (http://bg.wikipedia.org/wiki/Крум).

Освен даровит военоначалник, Крум е и талантлив държавник. Той създава първите писани закони в България. Според една легенда, той разпитал аварските пленници, какво е довело до разпадането на тяхната държава. Това му помага да създаде закони, които се прилагат успешно в България. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия ,,Свидас” още в 10 век. Трябва де се отбележи, че за пръв път е направен опит да се въведе правов ред в страната. Тези закони са изравнили правата на славяните и прабългарите (Димитров Б. Митът за Крум Страшни и страшните му закони. С., ,,Фондация КОМ”, 2005) [51].

Ще Ви представя някои важни сведения за военното разузнаване при хан Крум. Тези сведения се отнасят не само за разположението на войските на ромеите, но и за нещо съвременно - разузнаването на разпростране-нието на болестите и вирусите по хората:

,,А в това време към Адрианопол вече летят конните български разузнавачи. Ханът преценява: ,,Има опасност разузнаването и предните части да се откъснат и спира с дружината си в отделен стан, за да дочака главните сили. С един от конните отреди достига и лошата вест, че непо-зната болест коси и конете, и конниците … Ханът внимателно разпитва за признаците на болестта. Казват му: отначало по ръцете и по лицето се появяват някакви пъпки, които приличат на циреи. Наоколо кожата се зачервява, образува се гнойно мехурче. Скоро след това около тия циреи мястото отича, мехурчето се пуква и така се появява истинска язва. Но при някои войници болестта започва със силни болки в стомаха – присвиват се, повръщат. Има и трети вид болни – болят ги гърдите, храчките им са кървави. Въпреки заклинанията на жреците, въпреки билките, които дават на болните да пият, малцина оживяват. А конете направо се гътват, с пяна на устата, за ден – два умират и край.

Ханът прекъсва разказвачите с въпроси: дали на болните се подуват слабините, имат ли отоци под мишниците и по шията, тресе ли ги, бълнуват ли … Чума ли е това? Или е онази болест, която от конете се прехвърля на хората – синята пъпка, която наричат още въглен … Но въпреки всичко войската трябва да продължи своя поход на юг. Сам ханът тръгва с дружината си, като се движи встрани от останалите отряди. Вестите за злата болест продължават да достигат до него. Във войсковите станове, на местата, определени за строяване за преглед, заобиколени от болни и здрави войници, облечени в кожи на диви зверове жреци, подканяни от изпадащите в безсъзнание, се въртят в кръг, докато на устата им се появи пяна и се строполят без сили на земята. Големите плоски тъпани, които носят в левите си ръце като щитове, се търкулват настрана. Всеки от тия тъпани представлява Вселената, затова е ошарен с изоб-раженията на слънцето и звездите. По двете му страни са нарисувани дър-вета, хора и животни. Другите жреци, които дотогава са стояли настрана, вземат тъпаните и започват да се въртят в кръг, като изричат заклинания – гонят болестта през девет реки, през девет земи, в пусти гори тилилейски” (Мантов Д. Хан Крум. ,,Отечествен фронт”, София, 1973) [19].

Хан Крум не допуска в своя стан заклинателите. Самият той е заклинател, знае много молитви към Тангра, знае и тайни думи, които помагат срещу злите духове, същите тия зли духове, които при-чиняват болестта на войската му. Той умира на 13 април 814 г. в столицата Плиска, като в народа остава споменът за един ,,велик вожд” на България.

СИМЕОН ВЕЛИКИ И НЕГОВАТА КУЛТУРНА ДИПЛОМАЦИЯ

Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е трети син на княз Борис от династията на хан Крум (баща Борис I и майка Мария). Симеоновото царуване е и период на културен разцвет, наречен ,,Златен век” на бъл-гарската култура от Спиридон Палаузов – български историк от XIX век (http://bg.wikipedia.org/wiki/Симеон).

Властването на цар Симеон – Велики се разделя на два основни периода, а именно: от 893 г. до 912 г. и от 912 г. до 927 година. Съдър-жанието на тези два основни периода е по-различно от общоприетото; различни са и идеите, с чиято помощ цар Симеон е съумял да раздвижи българското общество и да сътвори едно неповторимо явление от средновековната българска история [21].

Тъй като неговия баща Борис I е българският владетел, приел офи-циално християнсвото, то Симеон е съзнателен християнин през целия си живот (Златарски В. История на българската държава през Средните векове. Том I. София, 1918; Димитров Б. Християнството в българските земи. София, 2001) [22, 23].

Главното постижение на първия период от Симеоновото царуване (893 – 912 г.) е отхвърляне на заплахата от византийския „империализъм”. Това е ,,подвигът на българския цар Симеон”, ако трябва да го изразим само с една фраза. Но очевидно е, че тази фраза не е в състояние да ни разкрие могъщите процеси и онзи духовен взрив, разтърсил българското общество в края на IX и началото на X век. Поради това, трябва да се върнем малко назад, да започнем по-отдалеч и да представим по-подро-бно интересуващите ни събития.

Без да се спираме в детайли върху византийската политическа идео-логия, изкована в деветото столетие, (това читателят ще намери в начал-ните страници на книгата Божилов Ив. Цар Симеон Велики. ,,ОФ”, София, 1983 г.) ще припомним за опасността, заплашваща българския народ и бъл-гарската държава по време на Симеон. Тази опасност не била по-малка от военните кампании на византийските василевси срещу България. Наистина Византия вече не разчитала на силата на своите оръжия. Тя като че ли е имала по-голямо доверие в своята политическа идеология, проповядвана и разпространявана сред чуждите народи от църквата в Константинопол.

Християнската религия, наложена на българския народ, се оказала по-умен инструмент в ръцете на византийците, отколкото огъня и меча. Тя осигурявала великолепната възможност крепостта, след като веднъж е про-никнато в нея, да бъде превзета отвътре. Защото покръстването на бълга-рите довело тъкмо до подобно явление. Християнството овладяло не тяло-то, а ума и сърцето на българина. С миналото било свършено, настоящето било тревожно, а бъдещето все още неясно. Или, ако трябва да се изразим по-емоционално (така, както е виждал нещата българинът от IX столетие), Симеоновият съвременник все още е носил в своето съзнание представите за онези дни, когато с един замах били разбити култовите статуи и изпе-пелени капищата. Неговият ум бил подложен на безмилостна идео-логическа обработка, за да му се натрапи идеята за новия бог – този чужд бог, който по своята всеобща власт надвишавал всички представи за Тангра и славянските божества. На този българин е обещано едно бъде-ще, което било изцяло в ръцете на новата религия, в името на която хан Борис избил цвета на прабългарската родова аристокрация и унищожил завинаги силата и жизнеността на прабългарския елемент [21].

Трудно е било на този българин да се пребори с връхлетялата го като вихрушка опасност. Трудно е било да различи доброто от злото, да пре-цени какво да възприеме и какво да отхвърли. Трудно му е било, защото той нямал увереност в силите си, в познанията си, нямал вяра в самия себе си, нямал така необходимото самочувствие.

Цар Симеон се заел на първо време тъкмо с тази нелека задача – да вдъхне вяра на разколебания български народ, да му вдъхне онова чувство, което би му позволило да премери успешно силите си с византийската експанзия.

Но как, ще попитате Вие, та нима е лесно да се вдъхне вяра на човека? Да, наистина не е лесно. И тъкмо заради това цар Симеон избрал най-трудния, затова пък единствено верния път, а именно: „догонване” на Византия, изравняване с постиженията на византийската цивилизация.

Какво означава „изравняване с постиженията на византийската циви-лизация” е ясно. Пред читателя вероятно изниква друго питане: тъкмо това ли е трябвало да се опита да стори Симеон, за да отговори на изискванията на времето? Да, тъкмо това, такава е била повелята на историята! Българ-ският владетел, който несъмнено е познавал твърде добре съвременното византийско общество, е съзрял правилно какво се крие зад византийския експанзионизъм.

Симеон открива колективното чувство за превъзходство на ромеите над останалите народи – чувство, в чиято основа е залегнало превъзходството на „гръцката” култура [21].

Тук трябва да се отбележи и фактът, че постиженията на древногръц-ките философи (Сократ, Платон, Аристотел и др.) са послужили за основа на Хегеловата философия, създадена в края на XVIII век и началото на XIX век (особено при създаването на ,,Феноменология на духа”) [53].

Тъкмо тази нелека задача - изравняване с постиженията на византий-ската цивилизация, която Симеон Велики е поставил пред неотдавна хрис-тиянизираното българско общество, е довела до бурните събития в облас-тта на културния живот в края на IX и началото на X век. Считам, че това са бурни събития, защото процесите и явленията сякаш се развиват не сред суровата действителност, а като на кинолента. Това е било така, защото този катализатор, за който се говори по-горе – стремлението да се надмог-не миналото и да се настигне Византия – е предразполагал по-скоро към скок, към революция, отколкото към бавна, постепенна еволюция. Тъкмо за това някои учени говорят за „парадокс”, макар и да влагат друг смисъл и да търсят причината другаде (http://bg.wikipedia.org/wiki/Симеон) .

Бързото, дори от гледна точка на историята, светкавично развитие на българската култура има и друга първопричина. Дори може би е по-опра-вдано да говорим само за едно допълнително условие, което още повече е улеснило и ускорило и без това бързо развиващите се процеси. Това условие е подготовката, образованието, впечатленията и познанията на Симеон за културния живот във византийската столица през втората поло-вина на деветото столетие.

Времето, когато Симеон пребивавал в Константинопол, е времето на първия византийски хуманизъм, това е времето, когато във византийската столица все още бил жив споменът за една личност като Лъв Философ (или Математик), който по думите на П. Льомерл е „един човек, който е изучил отново всичко, което е могло да се изучи в неговото време”. Това е време-то, когато патриарх Фотий е съставил своите „Лексикон”, „Мирио-библион” („Библиотека”) и „Амфилохия”, когато е действало с пълна сила ръководеното от него „мислещо общество” – дейност, която му е донесла призванието за „фигурата, която е между най-великите в историята на Византия, и, която е може би най-представителната във византийската цивилизация”. Това е времето, когато съвременникът на Симеон, Арета Кесарийски подготвял своята „издателска” дейност, благодарение на която днес говорим за „философско възраждане на Византия”. Най-сетне, това е времето, вещаещо енциклопедизма на десетото столетие с най-изявения негов представител – Константин VІІ Багренородни.

Ето този въздух Симеон е вдишвал с пълни гърди в продължение на едно десетилетие. Че това не е останало без последици – както за него самия, така и за българско общество – свидетелства недвусмислено по-нататъшното развитие на българската цивилизация. Взаимстваните от Константинопол идеи (макар и в малко по-друга форма) били пренесени в българската столица. Те значително улеснили осъществяването на Симео-новите замисли и спомогнали за подготвянето на духовен „взрив” във Велики Преслав.

За да разберем същината на това уникално явление в историята на средновековна България, трябва да подходим по новому както при изучаването му, така и при неговото оценяване. Новото в случая е повече в областта на методологията, отколкото във фактологията. Думата ми е за установяване на една типология на средновековната българска култура, която ще ни улесни при правилното обяснение на всички културни феномени. Ако погледнем с такива очи на културните процеси, зародили се и развили се в един център, който без съмнение е преславският дворец, ще се убедим, че наистина се докосваме до един своеобразен, неповторим феномен, какъвто е Преславската цивилизация [21].

Използвайки понятието преславска цивилизация, трябва да се направи неизбежната за такива случаи уговорка, че то не отговаря точно на съдържанието, което се влага в него. Защото в случая става дума не за цялостната цивилизация – на българската столица (още по-малко за християнската цивилизация като цяло, започнала да си пробива път в България след налагането на християнската религия), а за цивилизация, която е характерна за строго ограничена социална среда, създавана по волята и отговаряща на нуждите на строго определен социален поръчител. Тази цивилизация с успех би могла да бъде характеризирана като аристократична, дворцова или дори Симеонова, като отчитаме безспорния факт, че българският владетел е бил главната фигура в това явление. Все пак, влагайки в това понятие тясното съдържание (по социален белег, но не и по значимост!), за което вече стана дума, и без да забравяме факта, че тази цивилизация се развива в българската столица, е редно да се уважава наименованието - Преславска цивилизация [21].

Нека сега надникнем в същината на явленията и процесите. Още първият досег с тях ни поразява: ние заставаме лице в лице с една циви-лизация на Симеон Велики, която има твърде ограничена социална база, но в замяна - твърде голямо значение (но за това - по-късно). Няма съмнение, че тя се твори от твърде ограничен кръг хора (книжнината) или по-широка група изпълнители, които в своята работа следват неотклонно внушенията, желанията, указанията на българския владетел и най-близките му довереници (в областта на материалната култура). Произведенията и на едните, и на другите са предназначени за строго определена прослойка от тогавашното българско общество: царят, висшата аристокрация и висшето духовенство. Това са хората с по-висок интелект, с по-богата култура, с по-големи познания, с по-изискан вкус, които се дължат както на социалната им позиция, така и на тяхната цялостна подготовка. Тъкмо за тях е предназначена по-голямата част от книжовната продукция (напр. „Небеса”, „Шестоднев”), блестящите произведения на бижутерията, разкошната (в сравнение с обикновената) рисувана трапезна керамика, внушителните, украсени с изискани миниатюри, ръкописи. На техните стремления и жела-ния отговарят кръстокуполната черква (най-масовата религиозна сграда в Симеоново време) и най-вече Златната Симеонова църква, Преславският дворец, всичките богато украсени както с мозайки, така и с преславското „чудо” – фината рисувана керамика (плочките за инкрус-тация, корнизи и иконите от типа на „Св. Теодор Стратилат”), преславската каменна пластика (и в двата й стила). Голямата част от тези културни феномени са се раждали наред с двореца и в преславските манастирски комплекси, които със своето своеобразие - по-скоро функционално, отколкото архи-тектурно (тук те следват византийския модел от епохата) съста-вят един от най-ярко отличимите белези на тази цивилизация.

Сътворените културни ценности – духовни и материални – са онази първооснова, върху която се изгражда Симеоновата политическа идео-логия. Те са онова явление, което материализира мислите на българския цар, подкрепя го, вдъхва му сили и увереност в реализацията на поли-тиката му. Макар и не доведена докрай, тя е увенчана с царската титла на българския владетел и с патриаршеския сан на българския църковен глава и дава завършена форма и пълен блясък на Преславската цивилизация.

След като осъществил (и то по един блестящ начин) първата част от своята програма, цар Симеон пристъпил към изпълнението на втората. Това не било никак лесно, защото ако първата стъпка била сторена в границите на България (разбира се, нейните сетнини били много по-големи и далеч надхвърлили българските предели), то втората трябвало да бъде направена в друг план, в друга среда – наднационална или по-добре интернационална: в границите на византийската общност.

По този повод нека припомним писаното в „Слово за мира с българите”: „Настана земетръс, който почувстваха даже и онези, които обитават отвъд Херкулесовите стълбове” (Гибралтар).

И така, как завършва конфликтът, чийто отзвук надхвърля Средизем-номорието? Резултатът е известен – цар Симеон не успял да изпълни докрай своята политическа програма и рах Symeonica останал до известна степен само един замисъл. Защо усилията на българския владетел не довели до така желания и упорито търсен от него резултат?

Веднага трябва да кажа, че те предварително били обречени на неуспех. Защо? Сили ли не достигали или пък нещо друго? Липсата на възможности се изразявала не толкова в отсъствието на достатъчно материални или човешки ресурси, или на така необходимото военно превъзходство. В тази област силите били почти изравнени, дори на моменти предимството клоняло към България (въпреки, че Симеон осезателно чувствал липсата на флот, докато ромеите с гордост заявявали „Флотата е славата на Романия (Византия)” или „Владението на моретата е мое” (Никифор Фока). На българското общество от началото на десетото столетие не достигали достатъчно вяра в собствените възможности, чувство за устойчивост в този несигурен свят, духовни сили, интелек-туален заряд (за разлика от неговия владетел), традиции, съзнание за дълговечно и богато историческо минало. Християнизирането сложило по най-груб начин край на една все още недостатъчно изживяна епоха от българската история, на бит, обичаи, вярвания; отворило дълбока рана – физическа и психическа – в тялото и ума на българина [21].

В началото на десетото столетие българското общество все още било твърде противоречиво. Двете поколения не били достатъчни за да се из-върши пълноценно така необходимата революция на ума, да се изостави старата прабългарска езическа идеология; да се приобщи към нова и при това чужда идеология, според която, той, българинът, бил хем равноправен (християнин), хем неравностоен на гордия ромей. Необходимо е било да се наберат сили за промяната на тази структура – политическа и религиозна, т.е. не да се разрушава (това би било по-лесно), а само да се видоизмени. Никак не е било леко на българина да се пребори и то успешно с един мит, с една легенда обособени в стройна, политико – религиозна система.

За разлика от българина всеки ромей е бил малко или много просмукан от тези идеи за структурата на макрокосмоса и не би могъл да си представи дори друг „таксис”, друг ред извън установения вече във Византия порядък. Тази негова увереност се е основавала както на богата елинска и византийска култура (за която вече стана дума), на традициите и миналото, но и на идеите на универсализма (най-върховната изява на византийската политическа идеология) и преди всичко на съзнанието за уникалността на „Константинопол – Свещения град”, „града, избран от Бог”, който наистина бил единствен „защото императорският легитимизъм и православието не се разделят, защото наследието на Рим е без подялба!”

Особено важно в случая е, че тези схващания не са съществували само в отвлечената сфера на идеологията, обоснована от неколцина теоретици, но са определяли византийския „таксис” от началото на X век. Потвърждение на това намираме в писмата на Николай Мистик и Роман Лакапин до цар Симеон, от които тук ще припомня само някои пасажи. Константинополският патриарх многократно укорява българския владетел, че е „съблазнен” от „царската власт, която стои по-горе от всяка земна вла-ст и при това е едничката, която е установил на земята царят на Вселената. В друго свое писмо Николай Мистик разкрива още по-ясно характера и всеобхватността на тази „царска власт”, която е поставяла всеки народ под краката си: ,,Прочее ни един народ, откакто се знае ромейската държава, не може да се похвали, че не е преклонил врат пред нея”.

Какво е могъл да противопостави Симеон срещу тази все още могъ-ща преграда (трябвало е да минат още три столетия, за да бъде направен първият пробив от рицарите – кръстоносци) срещу това единение на народ и император, държава и църква? Своята политическа програма за рах Symeonica и нейния еквивалент, синтезиран в една фраза: „Българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават (своето) …” Но ако към тази сентенция е бил съпричастен всеки българин, то цялостната Симеонова програма останала неразбрана от обикновения българин, не получила и не могла да получи желаната подкрепа. България от времето на цар Симеон все още не била достатъчно узряла (за разлика от владетеля си!) за подобно развитие на нещата. Vae soli!. Или, както е писал Оноре дьо Балзак: „Но Vae soli – говори свещеното писание. Наистина и в политиката, и в любовта трябват двама, за да се получи нещо на света!” И тук се крие величието и в същото време трагедията на този бележит български владетел: „Светът е малък за големи, а за малки е светът голям!” – както е казал поетът.

В упоритата си гонитба с времето и пространството, цар Симеон Велики твърде лесно постигнал постижимото – онова, което ние понякога забравяме. Кои са резултатите от това тридесет и пет годишно властване – резултати, които наистина преминават „от род в род” и не изсъхват като „човешката слава”?

На първо място, разбира се, цялата епоха, която сме свикнали да назоваваме Златен век – феномен, единствен, неповторим в историята на България. Кое е непреходното, бе попитал някой, онова, което има особена стойност за нас, което го прави уникат? Няма съмнение, че това не са отделните части, а цялото, онази хармония, която съществува между отделните явления и процеси и ги превръща в едно ядро, което трудно би могло да бъде разбито и оценено фрагментарно. Обикновено, в редица изследвания, посветени на цивилизацията, като общо място се явява твърдението, че „разцветът на изкуството, литературата и науката се намират в причинна връзка с политическите успехи, а главно – с икономическия подем”. И като отрицание на подобно опростено (и в някои случаи невярно) обяснение на историческите процеси се сочи Италия в епохата на Възраждането (М. Дворжак). Ако трябва и ние да подирим отрицание на този постулат, ще посочим без колебание времето на цар Иван Александър и последните години от историята на страната преди покоряването й от османските турци.

Няма съмнение обаче, че подобен начин на обяснение би ни довел до другата крайност – пълното отрицание на взаимовръзките в развитието на едно общество. Очевидно най-правилен е конкретно – историческият подход. Ако се върнем към нашия Златен век, ще се убедим, че това е тъкмо така. Хармонията, за която споменах, господства навсякъде. Разноликите изяви на българското общество (или на част от него) са в пълно съответствие помежду си, развиват се едновременно (или са в здрава причинна връзка едно с друго, когато са последователни) и в почти еднаква степен. На обширната територия на България съответства здравата държавна власт, авторитетната църква начело с патриарх, укрепналото българско общество, ръководено от един суверен, който си извоювал най-високата владетелска титла в християнския свят; общество, което съумяло да създаде една блестяща култура, която имала голяма стойност за времето си и още по-голяма за бъдните поколения, и то не само във вътрешен, но и в интернационален план.

Безспорно Преславската цивилизация е най-свидната рожба на цар Симеон и ядката на целия ,,Златен век”. За нея вече е говорено, твърде много от редица учени. Сега оставя тя да бъде оценена. Как би могло да бъде сторено това? Естествено, т. е. като я съпоставим с подобни за нея явления. А те са първият византийски хуманизъм, Каролингският ренесанс и мюсюлманското възраждане.

Но някой веднага би възразил: какво е общото на Симеоновата цивилизация с тези явления, които имат големи последици за човешката история? И наистина, ако цар Симеон е възпитаник на византийския хуманизъм, то развитието на българската култура не стои в пряко връзка с подобни процеси в Карловата империя и арабския свят. Но това в никакъв случай не означава, че българската действителност трябва да бъде разглеждана откъсната от тях. Постиженията са били различни (различни са били и целите!), но духът на времето, уловен от българския владетел, е бил един и същ.

Византийският хуманизъм не е навлязъл в България, защото тук нямало почва за насаждането и отглеждането на подобно явление, но в замяна на това била създадена литература (главно патриотична по своя характер), която положила основата на старата славянска литература. Във Велики Преслав не би могло да се говори за Възраждане, каквото се приема, че е съществувало в двора на Карл Велики (макар че терминът е оспорен още в 1840 г. от Ж. Ампер) – възраждане на латинския език и латинската литература. В замяна това Симеон създал нова литература, на която било отредено да играе съдбовна роля в живота на славянството. Той стимулирал развитието на една литература, която се творяла на говоримия от народа език, като се осмелил да изхвърли от употреба един от класи-ческите езици – гръцкия. Съществува хипотеза, че самият Симеон е бил писател и се е представял под псевдонима – Черноризец Храбър.

Българският владетел, възпитаван в хуманистичните кръгове на византийската столица, не могъл да пренесе във Велики Преслав същината на явлението, но не пропуснал да взаимства една от неговите форми. В българската престолница, по подобие на патриарх Фотий, той създал един „частен кръг”, едно „мислещо общество”. Но за разлика от Карл Велики, който също имал свой придворен кръг от бележити културни дейци, българският цар бил несравнено по-подготвен и способен да го ръководи лично (нека си припомним съпоставката между двамата, сторена от А. Рамбо). И което е не по-малко важно, преславският дворцов кръг за разлика от този в Аахен (Екс ла Шапен), бил съставен не от чужденци (италианци, испанци, англосаксонци), а от българи.

В България не се развива математиката и географията (едно от най-великите постижения на арабската мисъл) или византийският енцикло-педизмът. Но не може да се отрече, че българското общество получило определена доза знания и в тази област, но посредством друг вид творби – Симеоновите сборници, съчиненията на Йоан Екзарх и др. (българинът от десети век се е нуждаел от тях, а не от „Геопоника” медицински ветеринарни или етимологически трактати).

Създадените във Велики Преслав материални ценности имат не по-малка стойност от изявите на духовната еманация на българина. Българ-ската християнска архитектура усвоила учудващо бързо „модната” във Византия – кръстокуполната църква. Шедьовърът на преславската архитек-тура – Кръглата църква, не е никаква реплика на Карловата ротонда в Аахен или куполните сгради във Византия, а едно оригинално явление, което говори за самобитност на творческия дух. Славата на Преславската керамика може да бъде оспорена единствено от Багдат и Константинопол. Преславската каменна пластика има определено място между скулптурата на Запада и Изтока [21].

Но това, разбира се, не е всичко. Защото Симеоновите дела имат и други сетнини. Вече казах, че на старобългарската книжнина, създадена в края на IX и началото на X век, било съдено да играе важна роля и през следните столетия и то в широк интернационален план. Погледнато и оценено от този ъгъл, книжовното богатство (една от най-значимите изяви на Преславската цивилизация), натрупано от Симеон, има четири основни заслуги, а именно:

1. Като оставим настрана някои от Кириловите творби и преводи (с активното участие на Методий), създаденото от Симеоновия книжовен кръг положило основата на старославянската литература като цяло;
2. Симеоновите творби, както и съчиненията на Климент, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, съдействали най-активно за развитието на останалите славянски литератури (тук едва ли е необходимо да припомням многобройните преписи, които понякога достигат внушителни цифри);
3. Симеонова България дарила славянството с онзи литературен език, с който то си служело столетия наред. Д. С. Лихачов пише следното: „По време на царуването на Симеон Велики, България е дала на Русия не само относително пълен комплект богослужебни книги и книги, свързани с християнския мироглед –, но тя дала на Русия - литературен език, на който били написани тези книги …”. Тук трябва да се отбележи, че този дълг към България имат и други страни и народи;
4. Най-сетне трябва да припомня и още една заслуга на Симеоновата България, която или се принизява, или се подценява. На българската държава е отредено да вземе дейно участие в създаването и най-вече в разпространението сред останалия славянски (а и неславянски) свят на византийската цивилизация в нейната българска адаптация.

На последно място (но не по значимост) трябва да изтъкна още едно Симеоново постижение. Продължителното властване на бележития българ-ски владетел и неговите успехи в различни сфери на социалния живот довели до изключително издигане на международния престиж на българската държава и в областта на политиката. От 913 година нататък българският владетел заслужено се титулувал цар, а наскоро след това българският църковен водач получил най-високия православен сан – патриарх – постижения, до които останалите източноевропейски държави могли да се доберат столетия по-сетне.

Симеон не бил сам, но първото място несъмнено се пада нему. За делото на българския владетел напълно приляга мисълта на К. Кларк: „Всичко е станало изведнъж, през живота на едно поколение” [21].

Историята на човешката цивилизация ни предлага достатъчно примери, за да се усъмним в правдивостта на това съждение (нима вели-кият Джото не обогати ренесансовата живопис с великолепното чувство за покой и движение внезапно, сякаш с един мах, резултат от дарбата за предвиждане на гениалния художник; нима новата архитектура на Възраждането, чиято родина е Флоренция, не бе рожба единствено на Филипо Брунелески; и двамата, както добре показа М. Дворжак, не са имали предходници).

Че българското общество от IX век е родило гений и че този гений е Симеон Велики, едва ли е необходимо да се съмняваме. Но каква е в крайна сметка същината на този български гений, как се е изявявала тя?

За да се отговори на този въпрос, ще си послужим с една, макар и перифразирана преценка на големия испански мислител Мигел де Унамуно: ,,Има хора, които през целия си път не се отделят от тълпата (по своите интелектуални възможности, а не по социалните си позиции). Веднъж те улавят повика на времето и се превръщат в гении. Има други хора, които през целия си живот, във всяка своя изява, във всяко свое действие показват необикновеното, изключителното, гениалното, онова, което акумулира в себе си способностите и стремленията на един народ; онова, което дава облика на цяла епоха; онова, което оставя трайни дири не в съзнанието на едно поколение, а в историческата памет на цял народ; онова, което е трайно и крие в себе си непреходни ценности, такива, каквито определят пътя на Човечеството напред”.

Цар Симеон Велики е именно от тези хора!!!

ЕВРОПЕЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ПРЕДИ И ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Към края на първото десетилетие на ХХ век ,,Европейският кон-церт” (Русия, Германия, Англия, Франция и Австро-Унгария и др.) поддър-жал мира в продължение на един век, фактически престава да съществува. Великите сили със сляпо лекомислие са се хвърлили в двуполюсна борба, която ги довежда до окопаването в два мощни блока, предшестващи модела на Студената война, появил се 50 години по-късно, преди всичко в Европа. Съществува обаче една важна разлика.

В епохата на ядрените оръжия предотвратяването на войната е голямата, основна външнополитическа цел на държавите!!!

В началото на ХХ век войните все още могат да се обявяват с лека ръка. Дори някои философи мислители, като Ницше, твърдят, че ,,периоди-чното кръвопускане било пречистващо” – наивна хипотеза, разбита на пух и прах от Първата световна война (Кисинджър Х. Дипломацията. София, 1997).

Десетилетия наред, историците спорят кой трябва да носи отговор-ността за избухването на Първата световна война. Но ясно е, че не може отделна страна да бъде обявена за единствен виновник за този луд устрем към гибелна катастрофа. Всяка от великите сили е внесла своя дял на късогледство и безотговорност и е направила това с безгрижие, което никога вече не може да се повтори, тъй като причинените от него бедствия са проникнали в колективната памет на Европа.

Държавите, изглежда, са забравили предупреждението на францу-зина Блез Паскал в неговите „Мисли”, ако изобщо някога са го знаели: „Ние тичаме непредпазливо към пропастта, държейки нещо пред себе си, за да не я виждаме”.

Без съмнение много вина може да бъде открита навсякъде за избух-ването на тази страшна война. Европейските народи са преобразували равновесието на силите в оръжейна надпревара, без да разбират, че модер-ните технологии и масови набори превръщат общата война в най-страш-ната заплаха за сигурността им и за европейската цивилизация като цяло. Макар всички народи на Европа да допринасят за катастрофата на своята политика, Германия и Русия осуетяват по силата на самата си ,,природа на духа” всяка мисъл за въздържане от войната (Кисинджър Х. Диплома-цията. ИК ,,Труд”, София, 1997).

Процесът на обединяването на Германия не поражда особени тревоги за възможното му отражение върху равновесието на силите. В продължение на 200 години Германия е била жертвата, а не подбудителят на войните в Европа. Смята се, че в Трийсетгодишната война са загинали около една трета от германците, а и повечето от решителните битки на династическите войни през XVIII век, и на Наполеоновите походи са се водили на германска земя.

Следователно, почти неизбежен е стремежът на обединена Германия да избегне повторението на подобни трагедии. Но не е неизбежно герма-нската държава да подходи към този въпрос предимно като към военен проблем или пък дипломатите след Бисмарк да направляват външната политика с такава агресивна самоувереност. Докато Прусия, при Фридрих Велики е най-слабата сред великите сили, скоро след своето обединение Германия става най-силната и започва да предизвиква тревога у съседите си. Следователно, за да участва в Европейския концерт, тя е била длъжна да показва изключителна сдържаност във външната си политика. За нещас-тие, след като Бисмарк слиза от сцената, тъкмо умереността е качеството, което най-много липсва на Германия.

Причината, поради която германските държавници толкова настой-чиво са обладани от мисълта за голата сила, е обстоятелството, че за разли-ка от другите национални държави Германия не притежава никаква обеди-няваща философска рамка. Няма в Бисмарковата конструкция нито един от идеалите, изградили модерните национални държави – нито привър-заността към традиционните свободи на Великобритания, нито апела за всеобща свобода на Френската революция, нито дори мекия универ-салистки империализъм на Австрия. Строго погледнато, създадената от Бисмарк Германия изобщо не въплъщава аспирациите за една национална държава, тъй като той преднамерено изключва от нея австрийските немци. Бисмарковият райх е ,,изобретение”, състоящо се от Велика Прусия с глав-на цел увеличаването на собствена мощ.

Отсъствието на интелектуални корени е главната причина за безце-лността на германската външна политика. Спомените, че страната е слу-жила толкова дълго време за главно бойно поле на Европа, пораждат дълбоко и трайно чувство на несигурност в германския народ. Въпреки, че Бисмарковата империя е най-голямата сила на континента, германските лидери винаги пазят неясното усещане, че са застрашени. Свидетелство за това е манията за военна подготовка, съчетана с войнствена реторика. Военните планировчици на Германия винаги са мислели в схеми, според които трябва да се отбиват атаките на всички германски съседи еднов-ременно. Чрез подготовката си за този най-лош за тях сценарий те спомагат той да се превърне в реалност. Защото за една Германия, доста-тъчно силна, за да победи коалиция от всичките си съседи, не е трудно да разгроми всеки от тях поотделно. При вида на военния колос на своите граници съседите й се обединяват за взаимна защита, превръщайки герма-нския стремеж за сигурност във фактор за собствената й несигурност.

Една мъдра и въздържана политика вероятно би отложила и дори предотвратила задаващата се опасност. Но приемниците на Бисмарк, изос-тавяйки неговата въздържаност, се осланят все повече и повече на чистата сила, за което настоява една от любимите им сентенции – Германия трябва да бъде чукът, а не наковалнята на европейската дипломация. Сякаш Германия е изразходвала твърде много енергия за утвърждаването на своята националност и не й е останало достатъчно време, за да помисли задълбочено на каква цел трябва да служи новата държава. Имперска Германия така и не развива концепция за своя национален интерес. Владени от чувствата на момента и затруднявани от изумителната липса на разбиране за психологията на чужденците, германските лидери след Бисмарк съчетават непреклонност и нерешителност, за да тласнат страната най-напред в изолация, а после и във война.

Бисмарк полага много усилия, за да смекчи изтъкването на герма-нската мощ, използвайки сложна система от съюзи, за да въздържа мно-жеството си партньори и да предотвратява опастността латентните им несъвместимости да избухнат във война. Приемниците на Бисмарк не притежават търпението и ловкостта му за подобни ходове. Когато импе-ратор Вилхелм I умира през 1888 г., неговият син Фридрих (чийто либерализъм е предизвиквал тревогата на Бисмарк) управлява само деветдесет и осем дни, преди да го повали рак в гърлото. Наследява го си-нът му Вилхелм, чието позьорско поведение създава неловкото усещане у наблюдателите, че владетелят на най-силната нация е незрял и ексце-нтричен. Психолозите приписват непрекъснатата Вилхелмова арогантност на стремежа му да компенсира раждането си с деформирана ръка – сериозен удар за член на пруската кралска фамилия с пламенно прославяните й военни традиции. През 1890 г. неразумният млад импе-ратор уволнява Бисмарк, отказвайки да управлява под сянката на една толкова изпъкваща фигура. Оттам насетне на кайзеровата дипломация се пада да изиграе ключовата роля за запазване на европейския мир.

Уинстън Чърчил представя в убийствен стил същината на Вилхелм:

,,Перчи се насам-натам, позира и дрънчи с неизвадената си сабя. Желае само едно – да се чувства като Наполеон и да бъде като него, без да е водил неговите битки. Сигурно с по-малко не би се задоволил. Ако си връх на вулкан, най-малкото, което можеш да правиш, е да димиш. Така че той димеше – облачен стълб през деня, огнено сияние през нощта – за всички, които наблюдаваха отдалеч. И бавно, но сигурно тези разтревожени наблюдатели се събираха и се съюзяваха за взаимна защита.

... А зад цялото това позьорство и парадни мундири стоеше един твърде обикновен, суетен, но, общо взето, добронамерен човек, надявайки се другите да го вземат за втори Фридрих Велики”.

Най-голямото желание на кайзера е международно признание на значението на Германия и над всичко – на нейната сила. Той се опитва да води така наричаната от него и неговия антураж Weltpolitik , или глобална политика, без някога да е дал информация за този термин или на отношенията му към германските национални интереси. Отвъд лозунгите се простира интелектуален вакуум; агресивният език прикрива вътрешна кухота; претенциозните лозунги замъгляват боязливост и липса на каквото и да било чувство за ориентация. Самохвалството, притурено към нерешителността за действие, отразява наследството на два века германски провинциализъм. Дори при мъдра и отговорна германска политика включването на германския колос в съществуващата международна рамка би било отчайващо трудна задача. Но експлозивната смес от личност и вътрешни институции осуетява подобен курс и води до безумна външна политика, чийто специалитет е да стоварва върху главата на Германия всичко, от което винаги се е опасявала.

За 20 години след уволнението на Бисмарк, Германия успява да осъществи поразителен обрат в съюзите. През 1898 г., Франция и Великобритания са на ръба на война за Египет. Враждебността между Великобритания и Русия е била постоянен фактор в международните отношения през по-голямата част от ХIX ВЕК. В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ Великобритания е търсила съюзници срещу Русия, опитвайки и с Германия, преди да се спре на Япония. Никой не е и помислял, че Великобритания, Франция и Русия биха могли да се окажат на една и съща страна. И въпреки това само след 10 години точно това се случва със съдействието на непреклонната и заплашителна германска дипломация.

Въпреки цялата сложност на своите маневри Бисмарк никога не се е опитвал да излезе извън традиционния баланс на силите. Наследниците му обаче очевидно не се чувстват удобно с равновесието на силите в Европа. Те така и не проумяват, че колкото повече увеличават мощта си, толкова повече поощряват образуването на компенсиращи коалиции. Това от своя страна води до надпревара във въоръжаването – резултат, предопределен от системата на европейското равновесие.

Германските водачи негодуват заради нежеланието на другите стра-ни да се съюзят с най- силната нация в Европа, чиято мощ поражда страх от германска хегемония. Сплашващите тактики изглеждат на германските ръководители най-добрият начин да доведат до знанието на съседите си ограничеността на техните сили и евентуалната полза от приятелство с Германия. Този надменен подход води до точно обратните резултати. В стремежа си да постигнат абсолютна сигурност, за своята страна, германските водачи след Бисмарк заплашват всеки европейски народ с абсолютна несигурност и почти автоматично предизвикват създаването на контриращи коалиции. Не съществува никакъв дипло-матически пряк път към доминиране; единственият път, който води към тази цел, е войната – урок, който провинциалните водачи на следбис-маркова Германия научават твърде късно, за да се избегне глобалната катастрофа.

Парадоксално е, че през по-голямата част от германската имперска история за главна заплаха за мира е била смятана не Германия, а Русия. Първо Палмерстон, а след това и Дизраели са убедени, че Русия възна-мерява да нахлуе в Египет и Индия. През 1913 г. сходният страх на германските лидери, че предстои да бъдат нападнати от руските орди, достига такива размери, че съществено допринася за решението им след година да форсират съдбоносния сблъсък.

Всъщност има малко сигурни данни, които да оправдаят страха, че Русия се е стремяла да изгради своя европейска империя. Твърденията на германското военно разузнаване, че притежава доказателства за подго-товката на Русия да води такава война, са толкова неверни, колкото и безсмислени. Всички страни от двата съюза, замаяни от новите технически възможности на железопътния транспорт и мобилизационните си планове, се впускат в непрестанна военна подготовка, непропорционална на нито един от спорните проблеми. И тъкмо защото не може да бъде отнесена към каквато и да е конкретна цел, тази трескава подготовка се тълкува като свидетелство за мащабни, макар и мъгляви амбиции. Характерно е становището на княз Фон Бюлов, немски канцлер от 1900 до 1909 г., изказано преди това от Фридрих Велики, че „от всички съседи на Прусия Руската империя е най-опасна и като сила, и като позиция”.

Цяла Европа съзира нещо тайнствено и застрашително в мащабите и упоритостта на Русия. Всички европейски нации се стремят към увеличаване на силата си чрез заплахи и контразаплахи. Но Русия изглежда тласкана към експанзия от собствен ритъм, който сякаш може да бъде обуздан само чрез противопоставяне на превъзхождаща сила и то чрез война. При редица кризи едно разумно решение нерядко е изглеждало съвместимо с руските цели и много по-полезно от фактическия краен резултат. И въпреки това, Русия винаги е предпочитала риска от пораже-нието пред компромиса. Така е в Кримската война от 1854 г., в Балкан-ските войни от 1875 – 1878 г., в навечерието на Руско-японската война от 1904 г.

Едно от обясненията на тези тенденции е, че Русия принадлежи отчасти на Европа, отчасти на Азия. На Запад Русия е част от Европейския концерт и взема участие в сложните му механизми за поддържане на равновесието на силите. Но дори и там руските водачи в преобладаващия брой случаи проявяват нетърпение спрямо изискванията на баланса и гото-вност да прибягнат до война, ако исканията им не бъдат изпълнени – например в прелюдията към Кримската война от 1854 г. и отново в Балканските войни, и отново през 1885 г., когато Русия едва не влиза във война с България. В Централна Азия Русия е в стълкновение с общности, към които принципите за баланс на силите са неприложими, а в Сибир – докато не се сблъсква с Япония – тя се разпростира подобно на Америка през рядко населен континент.

На европейските форуми Русия изслушва аргументите в полза на баланса на силите, но не винаги се подчинява на неговите изисквания. До-като европейските нации неизменно заявяват, че съдбата на Турция и на Балканите трябва да се решава от Европейския концерт, Русия винаги се стреми да решава тези проблеми едностранно и силово – Одринският договор от 1829 г., договорът от Ункиар Скелеси от 1833 г., конфликтът с Турция през 1853 г. и Балканските войни от 1875-1878 (тук трябва да се отбележи, че една от тези войни е Освободителната за България - Руско-турска война).

Русия очаква от Европа да се обърне в друга посока и се огорчава, когато тя не прави това. Същият проблем възниква след Втората световна война, когато западните съюзници застъпват становището, че съдбата на Източна Европа, засяга Европа като цяло, докато Сталин настоява, че Източна Европа и по-специално Полша, е в съветската сфера и следо-вателно бъдещето и ще се реши без участието на западните демокрации. Подобно на своите предшественици – царете, Сталин подхожда еднос-транно [8]. Неизбежно е обаче да се създаде коалиция от западни сили, за да окаже съпротива на руските милитаристични набези и да противо-действа срещу руския натиск върху съседните страни. В периода след Втората световна война трябва да изтече времето на едно цяло поколение, преди историческият модел да бъде възстановен.

При настъпление Русия рядко показва чувство за мярка. Отблъсната, тя лекува раните си и чака времето за отмъщение – срещу Великобритания през почти целия XIX век, срещу Австрия след Кримската война, срещу Германия след Берлинския конгрес, срещу Австрия след Кримската война, срещу Германия след Берлинския конгрес, срещу Съединените щати по време на Студената война. Остава да видим как следсъветска Русия ще реагира на рухването на своята историческа империя и на сателитната си орбита, когато се съвземе напълно от шока на дезинтеграцията.

В Азия руското мисионерско чувство в много по-малка степен е ограничавано от политически и географски пречки. През целия XVIII и през по-голямата част от XIX век Русия се чувства с развързани ръце в Далечния изток. Тя е първата европейска сила, завързала отношения с Япония, и първата, сключила споразумение с Китай. Тази експанзия, придружена със сравнително слабо заселничество и военни авантюри, не поражда конфликти с европейските сили. Не се оказват съществени и спорадичните сблъсъци с Китай. В замяна на руската помощ срещу войнствените погранични племена Китай отстъпва големи територии на руската администрация през XVIII и XIX век, полагайки начало на серия „неравноправни” договори, които оттогава всяко китайско правителство, особено комунистическото се опитва да ревизира.

Характерно е, че апетитът на Русия за азиатски територии, изглежда, нараства с всяка нова придобивка. През 1903 г. Сергей Вите, руски финансов министър и довереник на царя, пише на Николай II: „При нашата безкрайна граница с Китай и изключително благоприятното ни положение поглъщането на голяма част от Китайската империя от Русия е въпрос само на време”.

Също както по отношение на Отоманската империя, руските водачи поддържат становището, че Далечният изток е изключително руски район и че останалият свят няма право да се бърка там. Настъплението на Русия понякога е едновременно по всички фронтове; по-често то се прехвърля насам или натам според това, къде експанзията е най-малко рискована.

Управляващият ,,апарат” на имперска Русия, провежда политика която се характеризира с дуалистичен характер. Руското външно минис-терство е отдел на канцеларията, чийто персонал се състои от независими чиновници с преимуществено западна ориентация. Често пъти тези чиновници са по произход балтийски немци. Русия е европейска държава и политиката й трябва да е в духа на Европейския концерт. Ролята на канцеларията обаче се оспорва от равнопоставения Азиатски департамент, отговарящ за руската политика спрямо Отоманската империя, Балканите и Далечния изток – с други думи, по всички фронтове, където Русия практически е в настъпление.

За разлика от канцеларията Азиатският департамент не се смята за част от Европейския концерт. Виждайки в европейските нации пречка за своите планове, департаментът не се съобразява с тях и навред, където е възможно, се опитва да постигне руските цели чрез едностранни договори или чрез войни, започнати без никакви сондажи с Европа. Но тъй като Европа настоява проблемите, засягащи Балканите и Отоманската империя, да се уреждат съвместно, честите конфликти са неизбежни. От това следва негодувание на Русия, тъй като замислите и са осуетявани натрапнически от политиците в Европа.

Отчасти отбранителна, отчасти нападателна, руската експанзия винаги е двойствена и тази двойственост поражда на Запад дебати относно истинските намерения на Русия, които продължават и през съветския период. Една от причините за вечната трудност да се разберат руските цели идва оттам, че руското ръководство, дори и в комунистическия период, повече напомня за автокритичните монаршески дворове от XVIII век, отколкото за суперсила от XX век. Нито имперска, нито комунистическа Русия излъчват голям външен министър (Кисинджър Х. Дипломацията. ИК ,,Труд”, София, 1997).

Тук се осмелявам, при всичкото ми уважение към Хенри Кисинджър като световен дипломат, да твърдя, че Русия (СССР) е притежавала един изключително смел и кадърен външен министър (социалдемократ от 1906 г.) с името Вячеслав Михайлович Скрябин – Молотов от с. Кукарка.

Роден е на 9.03.1890 г. и е единствения оцелял заедно със Йосиф Висарионович Сталин след ,,Голямата чистка” от 1930 г. Женен за еврей-ката Полина Жемчужина (кандидат-член на ЦК на КПСС). Молотов е един от малкото външни министри в Европа които са доживяли до 94 г., въп-реки всички неприятности които е имал през живота си (изключен е от КПСС от Хрушчов и чак през 1984 г. е възстановен от Черненко, като човек с изключителен принос за победата над Хитлер) [Чеев Ф. ,,140 бесе-ди с Вячеслав Молотов. ИК ,,Бард”, С., 2000].

Вячеслав Молотов е прелетял от Москва до Лондон и Ню Йорк на самолет – бомбардировач Пе-8, през цяла Европа завладяна от хитлеровите войски - ,,Полет към Ада”, като е бил обстрелван както от немската, така и руската ПВО (поради използване на примитивна система за държавно опознаване).

Целта на полета е била, сключване на договор с американския президент Теодор Рузвелт за откриване на ,,Втория фронт” срещу Хитлер и неговите войски (за съжаление в Лондон, Уинстън Чърчил му отказва, оправдавайки се с интензивните германски бомбардировки над Британия) [http://bg.wikipedia.org – Вячеслав Молотов].

В лицето на Неселроде, Горчаков, Гирс, Ламсдорф и дори Громико, Хенри Кисинджър вижда, външни министри, които са компетентни и спо-собни, но лишени от власт да чертаят дългосрочна политика. Всъщност, те са малко повече от слуги на непостоянен и често разцентрован самодър-жец, до чието благоволение трябва да се домогват сред морето от остри вътрешни проблеми. Русия няма своя Бисмарк, няма Солсбъри, няма аме-риканския Рузвелт – накратко, няма овластен министър с действени пре-рогативи върху всички аспекти на външната политика.

Дори когато управляващият цар е доминираща личност, самодържав-ническата система за определяне на политиката в Русия възпрепятства раз-витието на смислена външна политика. Когато царят намира външен министър, с когото да се чувства удобно, го държи до дълбока старост, ка-къвто е случаят с Неселроде, Горчаков и Гирс. Общо тези трима външни министри са на служба през по-голямата част от XIX век. Дори в прек-лонна възраст те се оказват безценни за чуждестранните държавници, смя-тащи ги за единствените личности, които си заслужава да видят в Санкт Петербург, тъй като са единствените служители, с достъп до царя. Протоколът практически забранява на всеки друг да иска аудиенция при царя.

За да се усложни още повече процесът за вземане на решения, изпълнителната власт на владетеля се сблъсква със схващанията му за царски живот. Например веднага след подписването на Договора за презас-траховка, ключов период във външната политика на Русия, Александър III изчезва от Петербург за цели четири месеца – от юли до октомври 1887 г., - като пътешества с яхта, наблюдава маневри и гостува на роднините си в Дания. Поради невъзможност да се поддържа връзка с единствения човек, който взема решения, руската външна политика вегетира. Политиката на царя не само че често е движена от емоции, но е и силно повлияна от на-ционалистическата агитация, раздухвана от военните. Униформени аван-тюристи, като генерал Кауфман в Централна Азия, почти не обръщат няка-кво внимание на външните министри. Горчаков вероятно говори истината, когато казва, че едва ли е наясно какво става в Централна Азия, в разговора си с британския посланик, описан в предходната глава.

По времето на Николай II, който управлява от 1894 до 1917 г., Русия е принудена да плати цената за своите деспотични и своеволни институ-ции. Николай II най-напред въвлича Русия в катастрофална война с импе-рска Япония, а след това позволява страната му да се превърне в пленник на съюзна система, която прави войната с Германия практически неизбе-жна. Докато руската енергия е впрегната в експанзията и консумирана от съпровождащите я външни конфликти, социалната и политическата структура на страната стават все по-уязвими.

Поражението във войната с Япония от 1905 г. би трябвало да послужи за предупреждение, че времето за вътрешна консолидация – за каквато се застъпва големият реформатор Пьотър Столипин – вече изтича. Русия се нуждае от отдих, а получава нова външна анга-жираност. Спряна в Азия, тя се завръща към мечтите на панславизма и натиска към Константинопол (ИСТАНБУЛ).

• На мястото на Мавзолея, разрушен от Бакърджиев Софиянски направи песуар-градинка.
• Каква ли ще стане в Бургас? Доказано е, че на нашия град с дупките не му върви.

Шатаров го убиха, а Шатев го хвърлиха на бунището в Битоля,
където сам си сложи въжето

За поредния опит за пренаписване на исторически биографии в Р. Македония разказва председателят на МПО “Любен Димитров” в Торонто Георги Младенов

Само преди няколко дни бе оповестено в много от сръбските вестници в град Скопие, Вардарска Македония, че Зоран Тодоровски* ще публикува книги за Методи Шатаров и Павел Шатев. От това, което е съобщено по страниците на гореспоменатите вестници личи, че нашият фамозен архивар в поробена от сърбите Вардарска Македония е решил да македонизира още двама български нещастници!

Методи Шатаров

Методи Шатаров, при окупирането на Югославия от германците, бе секретар на Покрайнинският комитет на комунистическата партия в Югославия. В това време, когато бе окупирана Вардарска Македония, нямаше македонска комунистическа партия, а само Югославска. Веднага след като Вардарска Македония бе предоставена на България да я администрира, Методи Шатаров се помомува на Съветския съюз, прикачва покрайнинската комунистическа партия към българската комунистическа партия. Тогава, КОГАТО ТОЙ, ФАМОЗНИЯТ Методи Шатаров, е секретар на покрайнинската комунистическа партия, Германия и Съветският съюз са съюзници! Тогава, веднага след капитулирането на Югославия, той държи реч, че сега ние, българите, сме свободни и ще имаме една комунистическа партия и една българска държава! За тази реч на Методи Шатаров покойният Никола Шайков писа в сп. „Вардаръ“ (брой 6/1996 г.).

След като Германия обяви война на Съветският съюз, Методи Шатаров е осъден на смърт от Югославската комунистическа партия, като предател на Югославия, и веднага е отстранен от секретарската длъжност. Маневрите почват, и то много бързо, за елиминирането на този български нещастник. В своята мемоарна литература Темпо нарича Методи Шатаров стари БУГАРА (том втори, стр. 490). Шатаров е убит само няколко дни преди България да бъде окупирана от Съветския съюз, през септември 1944 г. Веднага след като се оповестява, че Методи Шатаров е убит, специална делегация пристига от Белград да го изкопае и се увери, че наистина е убит. Българската комунистическа партия пази в тайна тази информация, за това КОЙ ПОРЪЧА УБИЙСТВОТО НА ТОЗИ НЕЩАСТЕН БЪЛГАРИН И ЗАЩО?

Другият български нещастник, Павел Шатев, е между онези български анархисти, които остават живи след атентата на френския параход, който е бил хвърлил котва на пристанището в град Солун през 1903 г. Много е писано за заточението на Павел Шатев в Северна Африка. Той е оставил своите спомени, които са публикувани от М.Н.И. през 1927 г. Никъде той не споменава пред проф. Любомир Милетич, че той е “македонец“, а навсякъде казва, че е българин. По време на Втората световна война, когато е арестуван – като съветски комунистически агент (1942 г.), в полицейските си показания той никъде не казва, че е “македонец“. Него го спасява от стрелбището, където му е било мястото, българският дипломат Симеон Радев.

Първото правителство на Колишевски, в което П. Шатев е министър на правосъдието, беше назначено с
Указ № 1 на Президиума на Народното събрание на Македония на 16 април 1945 г.
Шатев е министър на правосъдието. 16 април 1945 г.

След септември 1944 г., из един път той пристига в Бившата Югославска република Македония. Кой го прати в Македония, след като бе в затвора в град Кюстендил, като руски агент? Дали в Македония го пратиха като българин или като новоизлюпен “македонец“? Това ще оставим на българските историци да ни напишат някоя измислица!

Сърбите го поставиха на поста министър на правосъдието в поробена от тях Вардарска Македония, за да го обвиняват, че той е поръчал убийствата на Македонските българи!

Методи Шатаров го убиха, а Павел Шатев го хвърлиха на бунището в град Битоля, където сам си тури въжето. Павел Шатев забрави, че е писал книга, озаглавена ,,Македония Подъ Робство“.

А сега, след близо седемдесет години, в град Скопие в БЮР Македония, ще пишат книги за тези двама български нещастници, че тези български нещастници са се борили за Свободна и Независима Македония като ,,македонци“? Техните досиета ще бъдат превеждани от български на изкуствено създадения през 1945 г. отделен език.

Защо не оставят досиетата да бъдат публикувани на езика, на който са написани?

Г. Младенов
Торонто, 30 януари 2013 г.

• Статията е преписатна от: "http://www.eurochicago.com/2013/02/shatarov-go-ubiha-a-shatev-go-hvarliha-na-bunishteto-v-bitolya-kadeto-sam-si-slozhi-vazheto/"
• Подробности по темата има на "http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=405:2012-04-09-19-07-05&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61"
• От автора получих писмо, което публикувам без намеса.

Писмо до Гнъ.Станчо Павловъ

Драги Гнъ.Павловъ.

Вашето писмо, съ което искатѣ разрешение да публикуватѣ статията за Гнъ. Шатаровъ и Гнъ.Шатевъ е много интересно. Азъ няма да добавя повече, отъ онова което е публикувано! Въ писмото Вие пишетѣ да се спазва съответния тонъ, безъ каквито и да било обидни думи!

Ние нямаме намерение да обиждаме, който и да било.Нямаме намерение да обиждаме никого ,даже и лицето да е членъ на която и да била партия?

Нашиятъ проблемъ е и си остава ,че ние като народъ, не обеснихме на никого ,какъ така за няколко дена отъ българи станахме “македонци“ и почнахме да говоримъ на някакъвъ си “македонски“ езикъ.

Не отдавна единъ много репресиранъ българинъ( баща му бѣ секретаръ на БКП въ Благоевградъ 1949г) иска моето сѫдестивие, щялъ да пише книга за чичо си, които въвъ Вардарска Македония го смятътъ за “македонски“ Поетъ

На този младъ човекъ му казахъ, както и на много други,че ние българитѣ имаме проблемъ съсъ себе си. Ние не смѣ седнали на една маса да се напиемъ по едно кафе заедно, камо ли да си кажемъ онова което ни тежи и ни трови дошитѣ?

Както на този репересиранъ българинъ, така и на много други съмъ казалъ ,че ние не смѣ обяснили на брата българинъ , защо БКП сѫздаде В.М.Р.О.обединена ,защо сѫздаде Македонскиятъ народенъ сѫюзъ въ Детроитъ Америка?Сѫщо така не обяснихме, защо се сѫздаде Македонскиятъ литературенъ крѫжокъ презъ 1938 година и веднага следъ 1989 година се сѫздаде ДПС въ новата България?

Въ българското национално пространство, излизътъ статии въ които се пише ,че Тито сѫздалъ “македонската“ нация?

Никой не бѣ чулъ за Тито, когато югословенитѣ на БКП по Сѣверна Америка пишеха защо тѣ не сѫ българи?

Идеята да напиша статията за двамата нещастни българи ,бѣ да питъмъ българскитѣ историци ,кой нареди убийството на Методи Шатаровъ?

Кой прати Шатевъ въвъ Вардарска Македония и като какъвъ го пратиха?

Преди много години въ градъ Римъ Италия(Май 1982г) ,запитахъ Гнъ.А. Балевски ,,не е ли врѣме да обеснимъ на българскиятъ народъ какъ така отъ българи станахме “македонци“ презъ Дек. 1946г.? Казахъ му ,че ако ние не обеснимъ това ще го обесняватъ сърбо-македонцитѣ въ градъ Скопие!

Приключвайки азъ никога не съмъ ималъ нищо противъ онзи комунистъ, които е защитавалъ българскитѣ национални интереси. Имамъ проблемъ съ онзи българинъ които все още пише и говори глупости за Коминтерна !

Ние не смѣ се наприказвали тамъ ни е и проблема.

За къфе съмъ готовъ да седна съ всекиго, стига той ,да зачита и моето мнение а не да ми говори за “македонска“ нация и за “македонски“ езикъ!

Вашето писмо ще публикувамъ както и писмото което Ви пиша днесь.

Съ братски поздравъ отъ Торонто.

Г.Младеновъ

4.10.1957 г. - град Хънтсвил, САЩ. Барон Вернер фон Браун е на коктейл, когато е изстрелян първия космически сателит „Спутник-1”. Той и генерал-майор Медарис домакинстват на сенатора Макелрой и неговия антураж, след обиколка на базата Редстоун Арсенал в Хънтсвил.

Гордън Харис, офицерът за връзки с обществеността на базата, съобщава лошата вест на г-л Медарис: „Господин генерал, току-що съобщиха по радиото, че руснаците успешно са изстреляли сателит. Той предава сигнал на открита честота и поне един от нашите местни радиолюбители го е чул” (Бърнет Т. Кой спечели космическата надпревара? Издателство ,,Хермес”, Пловдив, 2009) [1].

Според разказа на самия Медарис, поместен в неговата автобиография „Обратно броене до решението”, фон Браун изведнъж „започна да говори и просто не можеше да спре. Опитвайки се да изразят натрупалите се емоции, думите се надпреварваха в устата му”.

- Знаехме, че ще успеят! – възкликнал ядосано фон Браун. – проекта „Авангард” никога няма да успее. Имаме цялата техника подръка. За бога, развържете ни ръцете и ни позволете да направим нещо. Можем да изстреляме сателит за шестдесет дни, г-н Макелрой! Само ни дайте зелена светлина и шестдесет дни!”

По време на вечерята бъдещият министър на отбраната Макелрой има нещастието да седне между генерал Медарис и фон Браун, като и от двете му страни се опитват да го убедят да подкрепи проекта „Юпитер-С”. Като пример за многото критики, които могат да се отправят към все още действащия министър на отбраната Уилсън, г-л Медарис посочва, че преди повече от година фон Браун е можел да изстреля в орбита около Земята ракетата „Юпитер-С”, ако не е била намесата на министър Чарлс Уилсън. Омразата срещу Уилсън в град Хънтсвил е толкова неудържима, че някой граждани издигат бесило и окачва чучелото му на него.

- А, сега чуйте – казва радиоводещият на Ен Би Си, - чуйте звука, който завинаги разделя старото от новото”. След това в ефир ясно прозвучава бипкането на „Спутник” – три десети от секундата звук, после пауза със същата продължителност, после пак бипкане.

Заслужава си да разкажем две истории за политическите звезди на бъдещето – една от които е още далеч от хоризонта. Водачът на мнозинството в Сената Линдън Б. Джонсън чува за изстрелването на „Спутник”, докато в дома му в Тексас са се събрали гости за следобедно барбекю.

След угощението той ги повежда на дълга разходка и по време на неловко настъпилата тишина, философски обобщава: „Намирахме се на малък селски път, водещ от нашата къща към река Педемалес и изведнъж ме обхвана тревога и смущение. В откритите равнини на Запад човек се научава да живее с небето. То е част от живота ти. Но този ден, по някакъв странен, непознат начин, небето ме се струваше почти чуждо”.

Тъй като напълно осъзнава голямата политическа възможност, която му се е открила, Джонсън не губи време и телефонира на колегите си от Сената и от двете партии, за да получи подкрепата им за провеждане на специални слушания по проблема.

Междувременно младият сенатор от Масачузетс - Джон Ф. Кенеди е седнал на питие с брат си Боби в прочутото кафене „Лох Обер” в Бостън. Бъдещият президент на Съединените щати е потънал в разгорещен спор с професора от Масачузетския технологичен институт Чарлз (Док) Дрейпър за смисъла от изстрелването на „Спутник”. Кенеди – същият човек, който по-късно ще сложи начало на надпреварата за завладяване на Луната – през октомври 1957 г. все още има съвсем различни възгледи. Той спори с Дрейпър, че всички ракети са само прахосване на пари, а използването им в Космоса е още по-голямо прахосничество.

И докато двама бъдещи президенти реагират напълно противо-положно на новината за „Спутник”, с известна ирония можем да кажем, че действащият президент пък изобщо не показва каквато и да било реакция. Айзенхауер разпуска с голф на любимото си игрище в Гетисбърг.

Макелрой преспива в Хънтсвил, което дава възможност на Фон Браун и Медарис да подновят атаката на следващата сутрин. Те обещават, че ще изведат в орбита първия американски сателит в срок от деветдесет дни – по реалистичен график, с който Медарис удължава времето, дадено от превъзбудения Фон Браун. „Когато се върнете във Вашингтон и бурята се разрази – казва Фон Браун, - кажете им, че ние тук разполагаме с оборудването да изстреляме сателит, само да поискат”.

Едва видели гърба на Макелрой и придружаващите го, Медарис и Фон Браун се хвърлят веднага в действие, сякаш вече са получили официалното разрешение. Медарис дава заповед ракета № 20 „Юпитер-С” да бъде веднага „извадена от нафталина” и подготвена за пуск. Генерал – майорът по-късно призвана, че за тези си действия е можел да бъде наказан с военен съд, но въпреки това, всички приемат, че заповедта отгоре така или иначе ще дойде, а времето тече неумолимо. Омразата на Фон Браун към военния министър Уилсън и всички във Вашингтон, които са отнели на него и екипа му възможността да участват в надпреварата за космоса, е толкова силна, че той не може да се стърпи да не си отмъсти публично. Още в събота сутринта, на 5-ти октомври, веднага след заминаването на Макелрой, „пожелал анонимност учен заяви пред „Асошиейтид рес”, че се чувства „гневен и отчаян”, защото Редстоун Арсенал е можел да изпрати сателит в космоса преди „Спутник”, ако му беше възложен проектът за изстрелване на сателит на Земята през 1955 г.”

На 5-ти октомври обаче страховете на Вашингтон, че Съветският съюз ще започне пропагандна кампания, злорадствайки, че е успял да изпревари Щатите, не се оправдават. Първата статия в „Правда” е поместена на незабележимо място и дори не е заглавие на броя. Разположена скромно вдясно на първа страница, под сгъвката, тя носи твърде неясното заглавие „Съобщение на ТАСС”.

Статията представя основната информация за „Спутник” и отдава чест на великия Константин Циолковски, който пръв е открил, че изстрелването на изкуствени сателити на планетата Земя е възможно. Това е направено още в края на деветнадесети век.

Членовете на съветската делегация на конференцията за изследване на Космоса във Вашингтон стават медийни звезди, но отново никой не злоупотребява с пропагандната стойност на случилото се. Професор д.т.н. Анатолий Благонравов е попитан в ТВ предаване на Ен Би Си ,,Младежта иска да знае”, дали вижда в „Спутник” символ за победа над Запада. Той отговаря:

„Ние не смятахме за необходимо да се състезаваме в тази сфера и щяхме да се радваме не по-малко, отколкото сега, да видим и американски сателит в космоса. Вярваме, че нашият спътник, както и американският, ще успее и ще служи на науката”.

Благонравов обаче казва съвсем различно нещо, вече далеч от камерите, пред американската Национална академия на науките. Когато му дават думата да говори за „Спутник”, той критикува Съединените щати, задето са вдигнали толкова шум около сателита по проект „Авангард”, преди да го пуснат в орбита. Америка според него е трябвало да следва съветския подход и първо да постигне нещо, а после да говори.

Присъстващите американци не намират голяма утеха в това, че и СССР не се е придържал към духа на науката, тъй като не е разпространил предварителна информация за изстрелването. Похвалните думи на Джоузеф Каплан са цитирани в официоза „Правда” на следващия ден, като този път почти цялата първа страница е посветена на „Спутник” под заглавие: ПЪРВИЯ ИЗКУСТВЕН СПЪТНИК НА ЗЕМЯТА СЪЗДАДЕН В СССР.

Няма поместени коментари от Корольов, Глушко или Тихонравов. Нито един от тях не е споменат в каквато и да било връзка с програмата; официално те не съществуват, затова и не могат да говорят.

Агенция ТАСС се занимава с представянето пред медиите, като съобщава краткосрочните и дългосрочни цели на съветската космическа програма. В съобщенията се казва, че ще бъдат пуснати и други сателити, като всеки следващ ще е по-тежък и снабден с повече техника от предишния. Сателитите ще „открият пътя към междупланетните полети и нашите съвременници ще станат свидетели как свободният и добросъвестен труд на хората от новото социалистическо общество ще направи реалност най-смелите мечти на човечеството”. Тъй като официална реакция няма, американските вестници просто цитират съобщенията на съветските източници.

На 7-ми октомври, понеделник, Линдън Б. Джонсън вече е уговорил със сенатор Ричард Ръсел от Джорджия, председател на комитета по въоръжените сили към Сената, да свика подкомитета за отбранителна готовност, председателстван от Джонсън, за да предприеме разследване, което да установи защо СССР е изпреварил американците в космоса. Ръсел е напълно наясно, че неговото протеже – Джонсън, има силен конкурент в лицето на сенатора от Мисури Стюарт Симингтън, който ще атакува президента по партийна линия. Според Ръсел това ще донесе неприятности на демократите, тъй като критиките на Симингтън няма да бъдат в национален интерес. Затова Ръсел подкрепя предложението на Джонсън за разследване в рамките на подкомитета и избягва исканото от Симингтън пълно разследване от страна на комитета за въоръжените сили към Сената.

Президентът Айзенхауер се връща след голф уикенда и се захваща с кризисната ситуация като иска от Доналд Куарлс, по това време вече заместник – министър на отбраната да му обясни точно по какви причини САЩ са изостанали на второ място. Куарлс е и може би най-подходящият човек, който да даде отговор на този въпрос, тъй като е бил заместник – министър на отбраната с ресор научноизследователска и развойна дейност именно през периода, когато Комитетът „Стюард” е предпочел „Авангард” пред „Орбитър”.

Куарлс обяснява пред президента, че е било взето решение напълно да се отдели гражданската научна програма от военната, така че чуждестранните учени, работещи по програмата за изследване на Космоса, да не получат достъп до военните тайни на САЩ. Опитвайки се да гледа от положителната страна, Куарлс казва, че СССР вероятно дори са направили услуга на Съединените щати, тъй като безспорно са утвърдили концепцията за свобода на международното космическо пространство. Президентът Айзенхауер, разбира се, вече е чувал всичко това и преди, по време на заседанието на Националния съвет за сигурност, който е издал директивата NSC 5520 за опазване на държавните тайни.

Космическият сателит „Спутник-1” е преминал над много суверенни държави и нито една от тях не се е възпротивяла на това. По този начин са отстранени всички правни проблеми, които държавните администрации и на Русия (СССР) и на САЩ са очаквали. Скоростта на движение на сателита е 29 000 km/h, като извършва една обиколка за 96,2 минути. По време на своя полет сателитът излъчва радиосигнали на честоти 20,005 MHz и 40,002 MHz. Те са приемани от радиолюбителите по целия свят. Радиосигналите са излъчвани общо 22 дни от 4.10.1957 г. до 26.10.1957 г., когато батериите на предавателя се изтощават. Спутник-1 изгаря при навлизането си в атмосферата на Земята на 4.01.1958 г., след като е изминал 60 млн. km и престоява 3 месеца в Космоса (http://bg.wikipedia.org/wiki - Спутник-1).

Айзенхауер е особено раздразнен от прочетените в пресата коментари, направени от двама офицери във връзка с американските програми „Авангард” и „Орбитър”, и специално пита Куарлс за тези обвинения. Президентът има предвид съобщенията на „Асошиейтид Прес” и критиките, отправени от генерал – майор Холгър Тофтой и бригаден генерал Джон Баркли, и двамата, работещи в Редстоун Арсенал в Хънтсвил. Нека припомним, че Тофтой е същият онзи офицер от отдела за въоръженията на САЩ, който е бил натоварен да ,,пренесе” ракетите „Фау-2” и техните конструктори от нацистка Германия още през 1945 г.

Новината за „Спутник-1” сварва него и Баркли на Международния конгрес по астронавтика в испанския град Барселона. Двамата решават да дадат израз на своя гняв заради отказа на Айзенхауеровата администрация да подкрепи програмата за изстрелване на сателит от сухопътните сили. Генералите Тофтой и Баркли от авиационнокосмическата база Хънтсвил използват международния форум, за да нападнат проекта „Авангард” и президента Дуайт Айзенхауер.

Куарлс отговаря на Айзенхауер, че без всяко съмнение конструираната от германските инженери работещи за САЩ ракета „Редстоун” (барон фон Браун и неговите колеги) е щяла да изведе спътник в орбита цяла година преди „Спутник”.

По-късно същата сутрин Айзенхауер се среща с отиващия си военен министър Чарлз Уилсън. Според собствената му автобиография, президентът нарежда на Уилсън да разпореди незабавната подготовка на ракетите „Редстоун” като резервен вариант на проекта „Авангард” на американския флот (за лабораториите на флота в САЩ работи по секретни проекти и американеца от български произход Джон Атанасов – изобретател на компютъра през 1945 г. заедно със своя дипломант Клифърт Бери). По неизвестни причини обаче Дуайт Айзенхауер „забравя” да предаде тази заповед до подчинените си (има съмнения, че не е обичал много германците) [http://bg.wikipedia.org/wiki – Айзенхауер].

Министерството на отбраната на САЩ отправя две препоръки към президента. Първо, че не трябва да се прави внезапна промяна в програмата за изстрелване на сателити „Авангард” заради изстрелването на „Спутник”. СССР вече е победил в надпреварата за Космоса и нищо не може да промени този факт. Второ, че президентът трябва да излезе с публично обръщение, че Съединените щати са предпочели да разделят своя научноизследователски елит, от военната си ракетна програма, за разлика от Съветския съюз. „Спутник”, според мнението на американското Министерство на отбраната, почти не може да се използва за научни цели. В действителност той е много по-усъвършенстван от първоначално замислената от фон Браун двукилограмова сфера, но на президента се препоръчва да спомене за по-добрия инструментариум на американската програма „Авангард”. В отговор на очакваните страхове, че „Спутник” ще създаде съмнения за състоянието на американската отбранителна ракетна програма, президентът трябва да подчертае, че е предпочел да разработва ракетите по съвсем отделна програма.

На 9-ти октомври „Правда” най-сетне публикува коментарите на Корольов, Глушко и Тихонравов – анонимно, разбира се. Двама от тях използват длъжностите си като псевдоними: Корольов става известен на съветското общество като „главния конструктор на ракетнокосмическите системи”, а Глушко е „главният конструктор на двигателите”. Тихонравов сигурно се е подразнил от това, че не са дали титла и на него.

Никита Хрушков лично обяснява желанието на СССР да запази в тайна самоличността им като казва следното: „За да гарантираме сигурността на страната и живота на тези учени, инженери, техници и други специалисти, ние все още не можем да обявим техните имена или да публикуваме снимките им”.

Името на Корольов се споменава за първи път публично едва след смъртта му през 1966 г. През 1957 г. името му е извадено от официалната история на съветската ракетна наука, а в енциклопедиите се казва, че той оглавява лаборатория в „машиностроителен” институт в СССР. Всичките трима „главни герои” и техните истински имена са добре известни на западните разузнавания, благодарение на информацията, дадена от завръщащите се германци по операция „Драконът се завръща”. След полетът на ,,Спутник-1” и на първия космонавт в света Юрий Гагарин през 1961 г., Нобеловият комитет се обръща към Хрущов да назове името на Главния конструктор, за да му даде Нобелова премия. Обаче Никита Хрущов отговаря: ,,У нас създателят на космическата техника е целия съветски народ” (bg.wikipedia.org/wiki/prof-Natalia-Koroliova-za-bashta-si) [3].

В деня на важната пресконференция президентът Айзенхауер провежда две церемонии в Белия дом. При първата той връчва „Медал на свобода” на отиващия си военен министър Уилсън, а при другата приема клетвата на Нийл Макелрой като наследник на поста. След края на церемонията Айзенхауер привиква всички висши служители от Пентагона в ,,Овалния кабинет”. Президентът все още е бесен от самоволната изява на генералите Тофтой и Баркли в Барселона. Той казва: „Когато военни започнат да се изказват по въпроса и да твърдят, че можели да се използват други ракети, за да се изстреля по-рано американският сателит, те карат цялата ситуация да изглежда като състезание, а именно това впечатление не желаем да се създава. Искам да помоля цялата група да се придържа към пълно мълчание по въпроса”.

Същият ден президентът трябва да се справи и с любопитството на журналистите, акредитирани към Белия дом. Там той повтаря отново, че Съединените щати не са участвали в космическата надпревара със СССР, за първенството в Космоса. „Спутник” – казва той – е само една малка топка във въздуха, но чрез нея СССР определено са получили голямо психологическо предимство по целия свят”. Погледнато в ретроспекция, вероятно Съединените щати са можели да положат повече усилия, добавя Айзенхауер. Той признава, че психологическото надмощие, което ще спечели СССР, е било обсъждано и преди, но не е било счетено за причина „да изпадаме в истерия”. Изстрелването на „Спутник” определено показва, че СССР разполага с ракети, които са в състояние да изстрелят ядрени бойни глави на хиляди мили разстояние, но после добавя, че засега няма сведения руснаците да са решили проблемите с точността и повторното влизане в атмосферата. Във връзка с коментара на Хрушков, че скоро ракетите ще изпратят самолетите бомбардировачи в историята, Айзенхауер е на мнение, че ще има дълъг преходен период на „еволюционно, а не революционно” развитие. „А що се отнася до самия сателит, той не предизвиква у мен опасения, ни най-малко дори” [5].

Това изказване цели да успокои разразилата се в САЩ истерия около „Спутник” и неговото значение за националната сигурност на САЩ. Но именно чрез привидното си спокойствие Айзенхауер само увеличава общественото вълнение. След като са чакали почти една седмица техният президент да реагира на кризата, американците започват да поставят под въпрос способността му да ръководи страната. В техните очи той е велик военен, от който се очаква да може лесно да се справи с военните предизвикателства, създадени от „Спутник”. А Айк се представя колеблив и объркан. Крещящ пример за това е неговият отговор на въпрос, зададен от журналиста Робърт Кларк, който иска да знае как руснаците са изпреварили САЩ с изстрелването на сателита. Ето причината: „От 1945 г., когато руснаците плениха всички немски учени в Пенемюнде … те съсредоточиха цялото си внимание върху балистичната ракета”.

Това твърде забележително изказване така и никога не получава обяснение. Вашингтонският кореспондент на „Хънтсвил Таймс” пише: „С тези думи, произнесени на седмичната пресконференция, президентът даде да се разбере, че не е знаел за присъствието на световноизвестния екип от бивши германски учени, които сега работят в Редстоун Арсенал на армията в Хънтсвил, Алабама”. Освен това Фон Браун е и телевизионна звезда благодарение на участието си в документалните филми на Уолт Дисни за космическите пътувания. На всички е известно, че в края на войната в Съединените щати са доведени германски учени. Операция „Кламер” е довела до истински фурор сред еврейските и научни среди в Америка. Знае се също, че някои от германските учени са отишли да работят за СССР и че вероятно още са там, тъй като масовото репатриране на „съветските немци” не е получило широка разгласа в пресата. Връзката на германските ракетни специалисти с космическите програми, както в САЩ, така и в СССР, е била достатъчно популярен факт, за да може Боб Хоуп на живо в ТВ предаване да коментира изстрелването на „Спутник-1” с крилатата фраза: „Нищо чак толкова не е станало. Просто се видя, че руските германци са по-добри от нашите”.

Но според Айзенхауер излиза, че не е имало „наши германски учени”. Нито Айзенхауер, нито прессекретарят му Джеймс Хагърти изобщо ще коментират повече този въпрос. Дали е възможно президентът така да е искал да се подиграе на екипа в Хънтсвил? Командващият Редстоун Арсенал генерал - майор Тофтой и неговият заместник бригаден генерал Баркли определено са раздразнили Айзенхауер. Освен това учен от базата в Хънтсвил, „пожелал анонимност”, е критикувал военното министерство, задето не подкрепило програмата „Юпитер-С”. Дали това е ядосало толкова Дуайт Айзенхауер, че той така задкулисно и същевременно грубо, да нападне германците? Малко е вероятно. Дали пък думите не са камък в двора на Съветския съюз? Дали Айзенхауер не се опитва да омаловажи постижението на руснаците, като го отдава на германската намеса в него? Това сякаш има повече смисъл. Президентът наистина обсъжда с научните си съветници, че е необходимо „да не се омаловажава руското постижение” в публичните изказвания, но може би изкушението се е оказало прекалено голямо. Когато обаче се вгледаме отблизо в изказването, картината изглежда съвсем различна.

„От 1945 г., когато руснаците плениха всички немски учени в Пенемюнде …” действително е вярно твърдение. В това число не влизат германците в Хънтсвил, защото фон Браун и неговите хора се предават в баварските Алпи, където СС ги е прехвърлил от Пенемюнде. Когато Червената армия завладява Пенемюнде през май 1945 г., там не са останали опитни учени, инженери или техници. Онези, които са все още там, не са счетени за важни от Фон Браун или генерал Камлер от СС, тъй като те са подбрали петстотинте, които трябвало да бъдат прехвърлени в Последния редут. Затова наистина, ако руснаците са пленили останалите в района на Пенемюнде ракетчици, то те сигурно са пленили всички до един. Това обяснение би представило Айзенхауер като невероятно педантичен говорител и предполага известна степен на подготовка за отговор, а не странична забележка, която на всичко отгоре не отговаря на истината. Айзенхауер повтаря същото по-късно в телевизионно интервю, но този път намалява броя на пленените немски учени от „всички” на „повечето”. Това показва, че той наистина е имал за цел подвеждащо да припише успеха на „Спутник” не на руския колектив, работил по него, а на немските учени работещи за Русия, за да унижи по този начин съветските технически възможности [1].

Каквито и да са били причините за коментара, той не е възприет много добре от фон Браун и неговия екип. „Високопоставен ракетен специалист, чието име е известно на цялата нация” е цитиран от медиите да казва, че предложението на екипа в Хънтсвил да помогнат на програмата „Авангард” е било отхвърлено, но въпреки това могат да изстрелят свой собствен сателит в срок не повече от три седмици. Макар че Фон Браун е цивилен, той е служител по договор с армията на САЩ и като такъв, е длъжен да спазва заповедта за мълчание, дадена от президента Дуайт Айзенхауер. Така, че ако наистина той е неназованият „ракетен специалист”, а няма защо да се съмняваме в това, то само раздухва огъня и влошава положението си. Независимо от всичко, Вернер фон Браун е избран за един от Директорите на НАСА през 1960 г. и е основен конструктор на ракетата ,,Сатурн-5” с която се реализира програмата ,,Аполо” за кацане на Луната (bg.wikipedia.org/wiki/Венер_фон_Браун).

Директорът на проекта „Авангард” Джон П. Хейгън поддържа непрекъснат контакт с президента Айзенхауер по време на кризата, опитвайки се да го убеди да не се отказва от „Авангард”. Вече са проведени три изпитателни пуска, а четвъртият е заплануван за декември 1957 г. Хейгън съобщава, че смята да направи опит да пусне „Авангард” в орбита. Тъй като по начални планове сателитът е трябвало да се изстреля при шестия пуск, той предупреждава да не се прави никаква разгласа, в случай че нещата не се развият както трябва. Изстрелването на ракети все още е много рисковано начинание и важните събития могат да се обърнат срещу организаторите си, ако към тях се привлече прекалено голямо внимание. Просто така става обикновено.

СССР обявяват изстрелването на „Спутник” едва когато той вече се намира в орбита. Предвид пълната информационна завеса в Съветския съюз, напълно е възможно „Спутник” да не е бил първият опит. Освен ако Хейгън не е бил запознат със секретни разузнавателни данни, събрани от ЦРУ или наблюдателните станции, той сигурно е смятал, че или руснаците са имали късмет да успеят от раз, или са прикрили много добре предишните си неуспехи. Цялата предпазливост на Хегън обаче отива по дяволите, когато прессекретарят на Айзенхауер Джеймс Хагърти смело обявява в петък, 11-ти октомври, че следващия полет на „Авангард”, заплануван за декември, ще изведе в орбита сателита на САЩ.

Същият уикенд на сцената с трясък излиза и паралелно произвежданият таен американски сателитен проект. Съединените щати искат да съобщят на света и още по-важно, на собствения си народ, че през всичките тези години страната не е седяла със скръстени ръце. Изданието „Авиейшън Уийк” разкрива, че военновъздушните сили на САЩ работят по програма за милиони долара за разработване на разузнавателен спътник (сателит). В статията много точно е описан разузнавателния сателит WS-117L, както и техническите проблеми за предаване на снимковия материал обратно до Земята. Темата се подема от „Ню Йорк Таймс” в понеделник и е поместена на първа страница под заглавие „САЩ работят по сателит, който може да заснеме Земята на филм. Програмата тече от началото на 1956 г. Първата безпилотна „Луна” ще използва телевизионни камери или обикновени фотоапарати”.

Дори и това неразрешено от никого оповестяване на секретната програма на ВВС не успява да потуши страховете от напредналата технология на СССР. В същият ден, когато броят на „Авиейшън Уийк” се появява по вестникарските будки, авторът на редовна рубрика от Вашингтон Стюарт Алсъп вече съобщава, че СССР най-вероятно са изстреляли в орбита и разузнавателен сателит. Той пише: „Има все повече доказателства, които разузнавателната общност във Вашингтон приема най-сериозно, че съветският сателит не е „сляп”. „Спутник” има очи, с които вижда”. Сред страховете се нарежда и този, че бипкането на „Спутник” са кодирани данни, които се изпращат към Земята, затова ЦРУ, Националната служба за сигурност и други разузнавателни служби отчаяно се опитват да ги дешифрират. Един от участниците в програмата за изстрелване на сателит в САЩ се заема да успокои ситуацията, като обявява, че кодирани сигнали няма и че сателитът не може да „вижда”, но никой не вярва на думите му.

На 21-ви октомври списание „Лайф” излиза със статия, озаглавена „Защо САЩ загубиха надпреварата? Критиците надигат глас”, написана от Клифърд Фърнас. Тъй като е работил като заместник – министър с ресор научноизследователска и развойна дейност от декември 1955 г. до февруари 1957 г., той е добре подготвен да коментира космическата програма на САЩ, и още по-важно, взетото с гласуване решение на Комитета „Стюарт”, на който е бил член. В него са участвали девет души, от които, по неговите думи, трима не били „от ничий лагер”. Тези подробности за тайния комитет, както се оказва по-късно, са много подвеждащи, тъй като цитираните цифри са неверни.

За провала на американската сателитна програма Фърнас обвинява „трагично наивните и късогледи възгледи” на Министерството на отбраната, където считат научните изследвания за „нещо като извънкласно занимание, което човек може да си позволи само ако останат пари от „наистина важните” неща”. Цялата вина е стоварена направо върху бившия военен министър Чарлз Уилсън. Фърнас разкрива, че през 1956 г. е предупредил Уилсън за тежкото поражение в пропагандно отношение, което САЩ ще претърпят, ако не отделят повече пари за сателитната програма. Отговорът на Уилсън, според Фърнас, бил: „И какво от това?” [4].

Публичните изяви на Уилсън не са много по-различни. „Никой няма да ви пусне нищо на главите от сателита, докато спите, така че не се притеснявайте” – това са успокоителните му думи, докато още е военен министър. При пенсионирането си обаче, няколко дни след изстрелването на „Спутник”, самият той не може да спи добре. Бившият му помощник, полковник Джеймс Джордж, го сварил да седи в дома си в Детройт, загледан в небето. Г-жа Уилсън и полк. Джордж накрая успели да го извадят от унеса. „Не знам защо всички са ми толкова ядосани”, казал той, имайки предвид вестникарските съобщения, че в ракетната база в Хънтсвил неизвестни са обесили чучелото му. „Та нали аз ги вкарах в програмата с „Юпитер”. Сигурно са свързани с Ку клукс клан … Когато нещата се объркат, американците веднага тръгват да търсят злодеи или жертвения агнец. Ако някои от тях толкова искат аз да опера пешкира, хубаво. Ако бях по-умен, изобщо нямаше и да поема този пост”. Благодарение на медийната разгласа за осуетените опити на ракетния екип от Хънтсвил да проникне първи в Космоса, фон Браун се превръща в истински народен герой. Дори и на тъмното му минало вече се гледа по друг начин. В интервю за списание „Ню Йорк Таймс”, излязло през октомври, той разказва за райхсфюрера от СС Хайнрих Химлер и мерките за ускорено производство на „Фау-2”: „Помня, че той се интересуваше от растениевъдство, затова му казах, че е хубаво като се засади нещо, то да се подхранва, но че ако му се сложи например много тор, това може да го убие. Химлер се подсмихва, но аз почти не обърнах внимание на този епизод, докато три седмици по-късно не ме арестуваха от Гестапо. Освободиха ме чак след лична заповед на Хитлер” [1].

Сега обаче е нужна лична заповед от Айзенхауер, за да се извадят ракетите „Юпитер-С” от нафталина. Новият военен министър Макелрой се среща с президента на 30-ти октомври и предлага „Орбитър” да се използва като резервен вариант за „Авангард”, което ще струва допълнителни 4 милиона долара. Айзенхауер се съгласява, като добавя ядосано, че е искал същото да стане още преди осемнадесет месеца, но Уилсън и военното министерство са подчертали колко е важно гражданската и военната програма да си останат разделени. Това, че Уилсън не е предал и наскорошната заповед на президента за подготовка на „Орбитър”, сигурно допълнително е вбесило Айзенхауер. Но бавенето ще продължи и под ръководството на Макелрой. Минава още цяла седмица, докато се даде официална „зелена светлина” на проекта. Междувременно Съветският съюз изстрелва и втори „Спутник” в орбита – на 3-ти ноември 1957 г., и дори изпраща в извънземното пространство първия космонавт – макар и не в човешки образ.

„Явно името „Авангард” отразява самоувереността на американците, че техният сателит ще е първият в света”, заявява Хрушчов в реч по повод 40-ата годишнина от Октомврийската революцията на 7-ми ноември. „Но, стана така, че съветският спътник ги изпревари, той беше „авангардът” . Обикаляйки нашата Земя, съветските спътници провъзгласяват висотата на развитие на науката и технологиите и на цялата икономика на Съветския съюз, чийто народ гради нов живот под знамето на марксизма”. Докато пред трибуната по Червения площад дефилират танкове и ракети, той продължава да възхвалява космическия успех на Русия: „Нашите сателити обикалят земята и чакат американските да отидат при тях, за да формират общност на спътниците” [http://bg.wikipedia.org/wiki – Хрущов] [6].

След изстрелването на първия „Спутник”, Корольов е извикан в Кремъл, където Хрушчов му казва: „Ние сме мислили, че ще успеете да изстреляте „Спутник” преди американците. Но вие го направихте. Сега ви моля да изстреляте в Космоса нещо ново, за да ознаменуваме следващата годишнина от нашата революция”. Тъй като 40-ата годишнина от Октом-врийската революция е само след един месец, Корольов съветва всичките си конструктори да се „ръководят от собствената си съвест”, защото за проверки на качеството няма да има време.

Искането на Хрушчов да се изстреля „нещо ново” е задоволено с качването на борда на „Спутник-2” на едно куче от неустановена порода на име Лайка.

Когато на 3-ти ноември е изстрелян и вторият сателит, дори само размерът му стряска американските учени и ракетни специалисти. Той тежи малко повече от 550 килограма, което го прави шест пъти по-тежък от първия, а пред него „Авангард” (със своите 15 сантиметра в диаметър) изглежда като джудже. Учените изчисляват, че ракетата, която е използвана за изстрелване на „Спутник-2” трябва да е имала тяга от поне 250 тона – повече от достатъчно, за да изпрати МБР (междуконтенентална балистична ракета) на разстояние осем хиляди километра. Сенаторът от Демократическата партия Стюарт Симингтън заявява, че невероятното постижение с последното изстрелване показва, че САЩ са поне две години по-назад от Съветския съюз по отношение на технологията за междуконтинентални балистични ракети. Прочутата – и реално несъществуваща – „ракетна пропаст” влиза в устата на всички критици, което накрая ще доведе до загубата на Ричард Никсън на изборите през 1960 г. и ще изстреля Джон Ф. Кенеди към Белия дом.

Британските учени пък предполагат, че СССР е създал ново химическо гориво или дори ядрен двигател. Ако това е така, няма да мине дълго, преди Съветският съюз да изстреля ракета и до Луната. „Ню Йорк Таймс” излиза със статия на първа страница, че според чуждестранни учени, съветската ракета вече е на път към Луната и носи на борда си водородна бомба. Тя щяла да избухне с взрив, който ще е по-ярък от светлината на пълната луна. Ако оставим настрани налудничавите спекулации, американското общество сякаш се интересува повече от съдбата на кучето Лайка. Макар държавният секретар Джон Фостър Дълес да се е изказал само с пренебрежение, наричайки всичко „истински цирк”, присъствието на кучето на борда на съветския спътник силно разгневява групите за защита на животните. Предизвикани са страхове в американския комитет за космически изследвания, че СССР се готви да изпрати и човек в космоса. "Лайка" умира в спътника и е представена от съветската пропаганда като мъченик, загинал за благородна кауза.

Дуайт Айзенхауер също страда сериозно от космическия поход на Русия. От невероятните седемдесет и девет процента одобрение, регистрирани след преизбирането му, той е загубил вече цели двадесет пункта само заради кризата със „Спутник”.

Опитвайки се да възвърне популярността си, Айзенхауер организира телевизионно и радиопредаване на живо от Белия дом вечерта на 7-ми ноември. „Ще изложа пред вас фактите такива, каквито са – и доброто, и лошото”, предупреждава той още от самото начало. Като признава, че руснаците са отбелязали важна победа със „Спутник”, заявява, че ако технологията се използва за ракети, които носят ядрени бойни глави, това „ще ни нанесе сериозна вреда. Като цяло, въпреки всичко, военната мощ на Западния свят е по-голяма от тази на комунистическите страни, а съветските ракети не могат да възпрат унищожителната сила, с която биха отвърнали Стратегическите военновъздушни сили” [5].

В отговор на съмненията, че неговата администрация не отделя достатъчно за разработване на нови ракетни технологии, Айзенхауер обявява, че всяка година се харчат повече от 1 милиард долара за научни изс-ледвания и разработване на ракети. Американските военновъздушни сили вече са изпитали свои МБР на разстояние три хиляди и петстотин мили, добавя той, а освен това екипът от учени и инженери е разрешил проблема с връщането в земната атмосфера. „Едно от трудните препятствия пред създаването на полезно оръжие с голям обсег е свързано с връщането на ракетата обратно от открития космос, без тя да изгори като метеор заради триенето със земната атмосфера”. Като посочва голямата бяла носова част, поставена на пода до бюрото му в ,,Овалния кабинет”, той продължава: „Нашите учени и инженери разрешиха този проблем. Предметът тук в моя кабинет е носовата част от експериментална ракета, пропътувала хиляди километра до открития Космос и обратно. Ето я пред вас, съвсем непокътната”.

Речта на Айзенхауер завършва с напомняне, че онова, от което светът се нуждае „дори повече, отколкото от гигантски скок в открития космос … е … гигантска стъпка към мира”. Той заявява, че няма да намери пълно задоволство, докато ученият не може „да отдели цялото си внимание не на човешкото унищожение, а на човешкото щастие и пълна изява”. Предаваното по телевизията изказване е посрещнато в пресата доста хладно, като един коментатор го описва като „поредното хапче успокоително”. Фон Браун и учените от Редстоун Арсенал са направо бесни заради използването на тяхната носова част от „Юпитер-С”, без никой дори да спомене имената им. Но този период на натрапено бездействие е вече почти към края си. Почти ден след речта на Айзенхауер и тридесет и пет дни след изстрелването на първия „Спутник”, военното министерство излиза със следното съобщение за медиите:

,,Днес министърът на отбраната възложи на Департамента на сухопътните войски да пристъпи към изстрелването на земен спътник с помощта на модифицирана ракета „Юпитер-С”. Тази програма ще бъде в допълнение към проекта „Авангард” за изстрелване на земен сателит в орбита около Земята. Всички изпитателни полети на „Авангард” преминаха успешно и имаме всички основания да вярваме, че той ще започне работа по-късно тази година, като снабден с цялата необходима апаратура научноизследователски сателит. Решението да се пристъпи към допълнителната програма бе направено с цел да се разполага с резервно средство за извеждане в орбита, като част от програмата за МГГ, на сателит, който ще носи звукови предаватели, съвместими с наземните станции „Минитрак”, и научноизследователски инструменти, избрани от Националната академия на науките.

Заместник – министърът на отбраната с ресор ракети със системи за насочване, г-н У. М. Холидей, ще отговаря за координацията на военния проект като част от сателитната програма на Съединените щати”.

Това комюнике обаче се различава от действителната официална заповед, изпратена в Хънтсвил. Там всички знаят, че твърдението „всички изпитателни полети на „Авангард” преминаха успешно” не отговаря на истината, но го приемат като част от общата пропаганда. Онова обаче, което не са готови да приемат, е заместването на израза „да пристъпи към изстрелването” с думите „да се подготви за изстрелването”. Медарис тълкува това като опит да не се позволи на неговия екип да извърши самото изстрелване, затова веднага се обажда по телефона на Бил Холидей. Той с неохота се съгласява, че заповедта е била правилно разбрана. В този момент Медарис избухва, тъй като смята, че екипът от Хънтсвил така или иначе има право да проведе собствения си пуск, независимо от това как ще се развият нещата с планирания за декември полет на „Авангард”. Ако няма да получат разрешение да извършат полета, ракетчиците в Хънтсвил са готови да си попадат оставките и да се захванат с друга работа. Генерал Медарис, със съгласието и на Фон Браун, и на създателя на сателита Уилям Пикеринг от лабораторията за реактивни двигатели, описва всичко това в телеграма до генерал Гавин, началник на Отдела за научна и развойна дейност на армията, с копие до секретаря на армията.

Медарис получава отговор на следващия ден от генерал Лаймън Лемницър, началник – щаба на сухопътните сили, който се държи така, сякаш, незнаейки за избухването на Медарис, е сериозно притеснен от избухването на фон Браун. Президентът е разгневен от интервюто, дадено от германеца пред „Асошиейтид Прес” на Западното крайбрежие, в което той доста безцеремонно призовава към по-бърз отговор. Това съвсем не приляга на публичното изказване на президента, че няма съревнование със Съветския съюз, и затова се налага шефът на „Асошиейтид Прес” да бъде убеден да цензурира острите коментари. Лемницър предупреждава генерал Медарис да изчезне от заглавните страници на вестниците и да обуздае Фон Браун и острия му език, който ще навлече много неприятности.

Медарис обещава, но на 14-ти ноември той и бунтарят фон Браун заминават за Вашингтон, за да информират висшите военни и пресата за своите планове. На претъпканата с журналисти пресконференция генералът обявява, че има деветдесет процента шанс армията да успее да пусне десеткилограмов куршумообразен сателит в орбита още при първия опит. Журналистът Дрю Пиерсън обаче е написал в своя статия неотдавна за „шест сателита”, всички – готови за изстрелване, които събират прах в Хънтсвил.

- Това не са сателити, а ракетите „Юпитер-С” - заявява Медарис. В действителност сателитите се държат в заключен шкаф в лабораторията за ракетни двигатели в Пасадена. Макар да е получила заповед да отмени проекта „Орбитър”, лабораторията продължава да разработва сателитите в паралел с ракетите „Юпитер-С” на Редстоун Арсенал. Посветените в измамата наричат операцията „контрабанда”, а сателитът на „Орбитър” е прекръстен на DEAL („раздавам”), използвайки термин от покера. Когато на пресконференцията го питат дали работата по сателита на армията вече е започнала, Медарис признава, че това е така, но успява да създаде впеча-тление, че проектът е стартирал съвсем наскоро.

Много е трудно екипът от Хънтсвил да остане извън светлината на прожекторите, тъй като вече наближава датата за изстрелване на спътника „Авангард”, както и началото на поисканите от Линдън Б. Джонсън изслушвания в Сената пред подкомитета за отбранителна подготовка, планирани за 25-ти.

Тексаският сенатор Линдън Б. Джонсън (бъдещ президент на САЩ) сравнява космическата криза около „Спутник” с нападенията на японците над Пърл Харбър и дори я обявява за още по-голямо предизвикателство, тъй като „няма време” в надпреварата за Космоса.

Въпреки спешността на въпроса, слушанията продължават близо два месеца, в рамките на които седемдесет и осем свидетели дават над 2300 страници показания. Първият призован е Едуард Телър, „бащата на водородната бомба”, който в най-мрачни краски рисува последствията от изстрелването на „Спутник”.

Това е ясен знак, че Съветският съюз взема преднина в науката и технологията, казва той, а после добавя, че американците са чакали твърде дълго, преди да започнат собствената си ракетна програма, като така са дали време на СССР, а изоставането било прекалено значително, за да се навакса в надпреварата за Космоса. Всяка ракета, която е достатъчно мощна, за да изстреля спътник с размера на „Спутник-2”, може да се използва и за МБР.

Ваневар Буш, човекът, който мобилизира американските учени за помощ през Втората световна война, подчертава необходимостта от по-силен акцент върху основните научни изследвания, а не толкова върху експедитивна оръжейна програма, и критикува съществуващото съперничество между различните ведомства, в което според него се намира коренът на злото. Героят от Втората световна война Джеймс Дулитъл се концентрира върху важната нужда да се даде по-голям приоритет на природните и точни науки още на училищно ниво. „Авангард” е защитаван лично от директора на проекта Джон Хейгън, който обяснява пред Джонсън, че е можел да изпревари СССР в Космоса само ако му е бил даден по-висок приоритет. Искане за това е било направено още през 1955 г., казва той, но то е останало без отговор от Министерството на отбраната. По средата на показанията на Хейгън Джонсън го прекъсва, за да обяви публично пред подкомитета и събралите се журналисти, че: ,,Президентът Дуайт Айзенхауер е получил сърдечен удар”.

Извинението, дадено за отсъствието му от тържествената вечеря същия ден в Белия дом в чест на гостуващия марокански крал, е, че е настинал на летището при посрещането на монарха. Според лекаря му, доктор Хауърд Снайдър, по-вероятно е Айзенхауер да е получил само лек удар, който засегнал говора му. Айзенхауер се възстановява напълно, но междувременно вицепрезидентът Никсън се съгласява да представя страната на тържествената вечеря, което силно ядосва Айк.

След като е съобщил за случилото се, вместо да отложи слушанията, Джонсън позволява на Хейгън да продължи. В един момент откъснала се от полилея крушка пада точно върху заседателната маса, при което Джонсън пита дали крушката също е част от проекта „Авангард”. Хейгън отговаря: „Не, сър, мисля, че тя просто е един от странните летящи обекти”. Хейгън прави всичко възможно да защити „Авангард”, но тъй като е станал част от проекта съвсем скоро, далеч след обявяването му, той не е достатъчно подготвен да коментира тази фаза. Ролята трябвало да бъде дадена на друг човек, който присъства на слушанията, но така и не е извикан да даде показания.

През първите няколко дни на слушанията, консултативната група за специалните решения, която е избрала проекта за сателит „Авангард”, е споменавана многократно, но без да се използва името, с което е била неофициално известна. Решението на Комитета „Стюарт” да предпочете „Авангард” също е обсъждано, но без да се спомене официалното название на консултативната група. Свидетели напразно се опитват да си спомнят името на нейния председател Хоумър Стюарт. Заради секретния характер на комисията, никой не се осмелява да помогне. Още по-интересно е да се отбележи, че Стюарт присъства на слушанията, като запазва пълно мълчание за това, че е бил председател на тайния комитет за изстрелване на сателит. На всичкото отгоре е от другата страна на масата и изпълнява ролята на старши научен съветник на подкомитета за въоръжените служби, оглавяван от Джонсън. Седнал зад сенаторите, неговата работа е да им дава предложения за въпроси и да „превежда” на по-разбираем език казаното от свидетелите. Очевидно това не включва самият той да отговаря на въпроси.

Всъщност нито един от членовете на Комитета „Стюарт” не е призован да даде показания пред Сената. Клифърд Фърнас например щеше да бъде много подходящ свидетел, тъй като има опит и от процедурата за селекция на Комитета „Стюарт”, и по-късно като заместник – министър на отбраната с ресор научноизследователска и развойна дейност. Може би ще се окаже вярна теорията, че той е бил пренебрегнат заради партийно безпристрастните си възгледи, изразени в статията в сп. „Лайф” веднага след изстрелването на „Спутник-1”. Макар да критикува администрацията на Айзенхауер заради неефективното управление на сателитната програма, той не спестява недоволството си и срещу предишната администрация, тази на Труман, задето е позволила на Съветския съюз да набере такава преднина. Макар Джонсън да твърди, че проведените от неговия подкомитет слушания не се ръководят от партийни пристрастия, това съвсем не е вярно. Така и не прозвучават никакви упреци за ракетната политика на демократите, а отговорникът за нея при Труман – Кауфман Келер, така и не е призован, дори когато Фон Браун отправя атака лично към него. Единствените представители на Айзенхауеровата администрация, които са извикани да дадат показания за ракетните разработки, са Доналд Куарлс и Уилям Холидей, като последният няма каквато и да било връзка с програмата за космически изследвания. Куарлс и неговият шеф, министърът на отбраната Макелрой, са длъжни да подкрепят поставените от Айзенхауер максимални граници на разходите за отбрана, защитавайки се от обвиненията, че именно ограниченото финансиране е довело до проблема. И двамата заявяват, че „таванът” от 38 милиарда долара е бил определен само като насока и че винаги са били пренасочвани пари от програми с по-нисък приоритет, за да се осигури достатъчно финансиране за ракетите. На втория и третия ден от слушанията на свръхсекретно закрито заседание пред комитета говорят директорът на ЦРУ - Алън Дълес и експертът по ядрени оръжия Хърбърт Сковил; те успяват хубаво да уплашат сенаторите с песимистичните си краткосрочни и дългосрочни прогнози за предпо-лагаемата „ракетна пропаст”.

Генерал Джеймс Гавин разкрива колко дълбоки са опасенията на армията, като съобщава пред сенаторите, че след като им е било отказано пет пъти, Медарис и фон Браун са толкова притеснени от предстоящата победа на СССР в Космоса, че обсъждали възможността да обстрелят и свалят първата руска ракета [1].

Няма как да се знае дали сателитът е граждански, или военен и нещо ще трябва да бъде направено, за де се попречи на такова посегателство върху американското въздушно пространство. Като се има предвид истинската мания на НСС (националната служба за сигурност) за законовата концепция на „свободата на космическото пространство”, подобно действие щеше да има пагубни последствия.

Председателят на Комитета за космически изследвания и още един бивш член на Комитета „Стюарт”, който не е извикан да даде показания – Джоузеф Каплан, свиква пресконференция в Чикаго на 2-ри декември, само три дни преди заплануваното изстрелване на „Авангард”. Той предупреждава журналистите за „риска от фалстарт”, но ги уверява, че преди края на Международната геофизична година Съединените щати ще имат „пълноценен сателит в орбита”. Ако опитът след три дни не успее, това въпреки всичко дава на „Авангард” още дванадесет месеца, за да оправят ситуацията. Докато световната преса се е събрала в Кейп Канаверал на атлантическото крайбрежие на Флорида в очакване на изстрелването на първия американски сателит, отлагането на полета поради технически проблеми е възприето като огромен срам. Американското общество няма никакъв опит с процента неуспешни стартове при ракетите, затова тълкува забавянето по най-неблагоприятния възможен начин.

Два „Спутник”-а вече гордо обикалят в орбита и е само въпрос на време Съветският съюз (Русия) отново да натрие носа на Америка, като изстреля и трети. Държавният секретар Джон Фостър Дълес избухва в невъздържан гняв по време на проведеното на следващия ден заседание на Националния съвет за сигурност, като нарича забавянето „истинско бедствие за Съединените щати”, което е направило страната за „посмешище на целия свободен свят”.

Те са против развитието на ядрената енергия в република България



А Ти, Народе !!!

Подарък на Българския народ от семейство Павлови
по случай 100 годишнината от Балканските войни

Вярно е!

Meglena Kuneva,
Chairman of the Board, European Policy Center; former Member of the European Commission (Consumer Policy); former Minister of European Affairs and European Commission Chief Negotiator, Sofia

Tzvetelina Borislavova,
Founder, Owner and Chairperson, CSIF; Chairperson of the Supervisory Board, Bulgarian-American Credit Bank (BACB); Founder and Chairperson, Credo Bonum Foundation; former Chairperson of the Supervisory Board, CIBANK, Sofia

Petar Stoyanov,
former President of the Republic of Bulgaria; Member of the Bulgarian Parliament and Chairman of Parliamentary Group of United Democratic Forces; Chairman of Union of Democratic Forces, Sofia

Станчо Павлов

Снимките от първи май в Бургас

Въпросник за здраве и дълголетие

План

I. Основни задачи

1. Да се издигне ролята и знанието на областния комитет и областната организация на ПБК в обществено – политическия живот на Бургаска област.
2. Да се укрепят областния и общинските комитети на ПБК във всички райони на областта. За тази цел за се създадат нова и възстановят старите общински партийни комитети във всички общини на областта.
3. Да се повиши равнището на политическата организационната и идеологическата работа на областния комитет и областната партийна организация.
4. Да се организира разпространението и четенето на в. „Ново работнческо дело” – орган на цетралния комитет на ПБК.
5. Да се провежда системна и целенасочена работа за подготовката и участието на комунистите в парламентариите избори през 2013г.

II. Заседания конференции и съвещания

1. Ежемесечно да се провеждат заседания на бюрото на областния комитет на ПБК на които да се обсъждат въпроси от текущ и перспективен характер.
   срок – всеки месец отг. Станчо Павлов
2. Да се проведе през втората половина на м. септември 2012 г. редовна Областна конференция на Бургаската областна партийна организация. До края на м. март 2012 г. да се приеме план за подготовката и провеждането на конференцията.
   отг.Станчо Павлов, Петър Милушев, Стоядин Велинов, Иван Ангелов, Костадин Георгиев
3. Да се организират и проведат през първото полугодие на 2012 г. съвещания на партиините активи с участието на комунисти и симпатизанити на ПБК по общини .
   срок 30 юни 2012г. отг. Станчо Павлов, Петър Милушев

III. Мероприятия за изпълнение на задачите

1. Тържествено събрание по случай 132 години от рождението на И. В. Сталин-21 декември 2011г.
   докл.Петър Милушев
2. Предновогодишна среща на комунистите и тяхните симпатизанти от Бургас на която участниците да се запознаят с документа на централния комитет на ПБК . „За възстановяването и възраждането на социализма на Българската земя” на 30 декември 2011.
   докл. Николай Жишев
3. Тържествено събрание по случай 142 г. от рождението на В. И. Ленин на 22 април 2012
   докл. Стоян Райков
4. Поднасяне на венец и цветя пред паметника на Съветската армия и Пантеона на загиналите антифашисти по случай деня на победата – 9 май 2012
   отг. Петър Милушев
5. Участие на представителна група от областния комитет на ПБК на събора-митинг във района на селата Добра поляна и Топчийско по случай деня на Христо Ботев и загиналите в борбата срещу фащизма -2 юни 2012 г.
   отг. Станчо Павлов и Петър Милушев
6. Тържествено събрание послучай 130 г. от рождението на Георги Димитров – 18 юни 2012 г.
   докл. Николай Жишев
7. Тържествено събръние послучай 95 г. от Великата октомврийска социалистическа революция – 7 ноември 2012 г.
   докл. Димитър Чакъров
8. Събрание и поднасяне на венец и цветя пред паметника на Съветската армия и пантеона на загиналите антифашисти по случай 68г. от Деветосептемврийското въстание – 9 септември 2012 г.
   отг. Станчо Павлов и Петър Милушев

България над всичко!

През последните 20 години станахме свидетели на разгрома на селското стопанство в България. То започна с ликвидационните съвети и връщането на земята в реални граници. След това последва пълната разруха на земеделието и животновъдството. Българските села изпаднаха в колапс, обезлюдиха се, напуснаха ги огромен брой висококачествени селскотопански специалисти и работници.

Мннозинството от малките и средни общини изпаднаха в несъстоятелност, поради това, че тяхното производство изостана далеч под равнището от началото на прехода.

Не малка част от обработваемите земи пустеят, а там, където се обработват бяха превърнати от арендаторите във феодални владения. Едновременно с това се появи тенденцията за разпродажба на земите на различни фондове, принадлежащи на транснационалния аграрен капитал.

Тази обстановка създава реална опасност българските селскостопански земи да бъдат в скоро време чужда собственост, а ние-българите да бъдем превърнате в ратаи в собствената си родина. Отнемането на българска земя е по същество форма на геноцид срещу българския народ. Това поражда силна тревога у нас и в големи слоеве от българското общество, за която остават слепи партиите на властвуващите.

ПП “Нова Зора”, СПС „Защита” и двете комунистически партии, като истински представители на народа смятаме, че има реална алтернатива на този унищожителен процес и тя се нарича възраждане на кооперативния строй в българското село. Това възраждане трябва задължително да се подкрепи от българската държава и общините. В тази връзка предлагаме да се създадът общински банки за земеделски кредити за закупуване на модерни машини и оборудване за обработка на земята и прибиране на реколтата.

В заключение – възраждането на българското село изисква упорита борба, патриотични пориви и неуморен труд на всички нас. Срещу всичко това ще се възправят силни противници, но ние сме длъжни до приемем техните предизвикателствата.

Правдата е на наша страна въпреки всичко!

За възстановяването и възраждането на социализма на Българска земя

Увод

Пленумът на Централния комитет на Партията на българскате комунисти, състоял се на 19.02.2011 година, прие решение да се направи всестранен и конкретен анализ и оценка на социалистическия период на България (09 .09.1944- 10.11.1989) и да се извлекат необходимите изводи и поуки за работата на комунистите за в бъдеще.

Първо.Изминаха 21 години от началото на демократичните промени в българското общество, които по своята същност доведоха и до реставрация на капитализма в нашата страна, до гигансткия скок назад в историческото време.Това налага на основата на опита на СССР, на страните от Източна и Централна Европа и нашия собствен опит да се направят съответните изводи и определят новите задачи на Партията на българските комунисти на съвременния етап.

Второ. През целия социалистически период комунистите водеха борба с буржоазните идеолози и опортюнистите,които се опитваха да спекулират много с въпросите на демокрацията и да ни натрапват различни модели на социализма от типа на т.нар.“ хуманен социализъм“, "демократичен социализъм“, “социализъм с човешко лице“. От целия ход на общественото историческо развитие досега, може ясно да се види, че както държавата така и демокрацията са класови понятия. В класовото общество няма и не може да има „демокрация въобще“ „чиста демокрация“, или "демокрация за всички". Въпросът е там че социалистическата демокрация изразява коренните интереси на работническата класа, на трудещите се селяни и народната интелигенция, на огромното мнозинство от народа, докато буржоазната демокрация има ограничен характер и не извежда обществото извън рамките на експлоататорския слой. Никога в своята 13 - вековна история българският народ не се е ползвал с такива свободи и права каквито имаше в условията на народната демокрация.

Трето. Животът, практиката недвусмислено показаха, че всякакво отстъпление на ръководствата на комунистическите и работническите партии от основните принципи на макрсизма-лениннизма за класите и класовата борба, за държавата и революцията, за диктатурата на пролетариата, за ролята на личността и народните маси в историята, водят до тежки последици за революционното движение. Големият заговор и неговата реазлизация доведоха до голямата бъркотия в света. В началото на XXI-ви век, започнаха нови революционни сътресения. Човешката история, не може да се върне назад. Историческият опит показа, че капиталистическата система и буржоазното общество не могат да разрешат своите остри противоречия и да осигурят социален прогрес в интерес на трудещите се, на огромното мнозинство от народа. Историческото развитие не върви по права линия, а по спирала и за възможни зигзаги.

I. 9 май- Ден на великата победа.

Стана историческа традиция всяка година на 9 май народите от целия свят да честват победата над хитлеро-фашизма. Минават годините, но 9 май остава в историята , като ден на Великата победа за национално и социално освобождение на европейските народи. През последните години все повече се налага основния въпрос, какво по своята същност е 9-ти май, ден на Европа или ден на Великата победа над хитлеро-фашизма?

Не е тайна, че в годините на Втората световна война Европа беше превърната в един огромен арсенал за производство на оръжие на германската партия. Освен оръжие, суровини, материали и храни, редица европейски страни осигуряваха цели дивизии за германската армия на източния фронт.

Втората световна война (1939-1945 г.г.) бе подготвена от силите на международната империалистическа реакциа и започната от Германия, Италия и Япония. Тя започна, като империалистическа война между двете коалиции- агресивния фашиски блок и от друга страна Великобритания, Франция и САЩ- всяка от които се бори за свойте империалистически интереси и за своето световно господство. С включването на СССР и на широките народни маси в съпротивителното движение срещу фашистките агресори, войната придобива антифашиски, освободителен характер. Разпалването на Втората световна война стана възможно в следствие на широката финансова помощ, която Германия получава от страна на американските и англииските монополи, отказа от политиката на колективна сигурност, провеждането на политика на „ненамеса“ и пряко поощрение от страна на Англия, Франция и САЩ на фашиската агресия и насочването и срещу СССР.

Втората световна война завърши с историческа победа на анти-фашиската коалиция, основна и решаваща сила на която е Съветският съюз. След войната станаха големи изменения в международното съотношение на силите в полза на социализма. От капиталистическата система отпаднаха редица страни в Европа и Азия и тръгнаха по пътя на социализма. Задълбочава се общата криза на капитализма, започва мощен подем на освободителното движение в колониалните и зависимите страни, засилва се разпадането на колониалната система на империализма.

Най-голям, решаващ принос за победата над хитлерофашизма имаше Съвестския съюз и неговата героична Червена армия. В една от своите речи след войната Й.В.Сталин отбелязва, че „ В тази страшна война загинаха 3,5 милиона съветски комунисти- членове на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Това бяха най-смелите, най-самоотвержените борци за делото на социализма. Днес светът щеше да бъде друг, ако те бяха останали живи“. Броят само на загиналите комунисти, превишава броя на всички загинали бойци от САЩ, Великобритания и Франция взети заедно.

В съпротивителното движение у нас участваха хиляди български патриоти-комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартиини, особенно през периода 1941-1944г.г. Въоръжената борба в България придоби масов характер, въпреки че бяхме в тристранния пакт и германците дойдоха у нас, като съюзници. Данните за участниците и жертвите в антифашиската борба (1941-1944г.г.) и Отечествената война показват, че броят на партизаните и членовете на бойните груби надхвърлят 30 000 души, от тях 9 140 загиват със смъртта на храбрите. Броят на ятаците и помагачите, достига 200 000 души, убити бяха около 20 070 ятаци и помагачи, а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. През полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Такъв е нашият принос в антифашиската борба и Отечествената война.

II. Девето септемрииското народно въстание ( 1944г. ) начало на социалистическата революция в България

Тази година ние отбелязваме 67-та годишнина на победата на Девето септемврийското народно въстание (1944г.), което положи началото на социалистическата революция в България. Партията на българските комунисти, водена от Георги Димитров, бе главния организатор и вдъхновител на Деветосептемврииското народно въстание. Минават години, десетилетия, но 9-ти септември 1944г. остава в историята, като ден на Победата за национално и социално освобождение на българския народ, за нов свободен и справедлив живот.

Ние, българските комунисти решително отхвърляме твърденията на буржоазната пропаганда и на ренегатите на социализма и комунизма, че социализмът е бил насилствено наложен отвън репресивен режим, а социалистическия период на България е „неуспешен експеримент“ и изобщо "неосъществима утопия“. Нашия собствен български опит напълно опроверга тези твърдения. По пътя на своето социално и икономическо развитие след 9 септември 1944г. България постигна огромни успехи. На основата на обществената собственост върху средствата за производство и плановото начало в управлението на икономиката, с ентусиазираният труд на целия народ и под ръководството на Българската комунистическа партия, за 45 години свободен живот от изостанала страна с примитивно полузанаятчииско производство и земеделие Народна Република България, се превърна в съвременна, индустриално-аграрна страна.

Коренно бе променена отрасловата структутра на социалистическата икономика. Към 1989г. в сравнение с 1939г. обществният продукт нарасна 26 пъти, а националния доход 16 пъти. През годините на народната власт за Народна Република България е характерно устойчиво развитие. От втора по бедност в Европа през 1945г. към 1990г. НРБ е на 16 място на произведена продукция на глава от населението. На 9 септемрви 1944г. народната власт наследи от капиталистическа България производствени фондове за 1,8 милиарда лева. По съпоставими цени, към 1990г. те вече възлизаха на крупната сума от 130 милиарда лева.

• Към 1989 г. индустриалните ни предприятия са били 2593, т.е. 7,7 пъти повече от тези през 1939г.
• Заетите лица през 1989г. възлизаха на 1 580 000 души, т.е. 15,8 пъти повече от 1939г.
• Общата промишлена продукция през 1989г. е 103 пъти повече в сравнение с 1939г.
• През 1939 г. изнесената промишлена продукция е била само 4,3% а суровините 95,7%. През 1989г. съотношението е обратното: суровини 4%, промишлени изделия -96% .
• През 1989г. общият износ на България е бил по-голям от износа на Турция и Гърция взети заедно. Над 50% от този износ са изделия на машиностроенето и електрониката.

В изграждането на нашата мощна промишленост участваха хиляди специалисти и работници. В изключително кратки срокове, бяха построени стотици фабрики и заводи.
• До 9-ти септември 1944г. произвоството на електрическа енергия в България беше незначително и достигаше едва 266 мегавата, които отиваха за осветление на големите градове. За кратки срокове бяха изградени ТЕЦ, ВЕЦ и АЕЦ в Козлодуй. Производството на електроенергия достигна годините на социализма 11,10 милиона киловата или България произвеждаше повече електроенергия, от колкото нашите съседи Турция и Гърция. Ето защо въпреки разрухата на нашата икономика продължаваме да изнасяме електроенергия в съседните страни.
• В Кремиковци, Перник и с. Дебелт- Бургаско, бяха построени крупни комбинати за производство на черни метали. В миналото България внасяше черни метали от чужбина даже за производство на пирони.
• В Пловдив, Кърджали и Пирдоп бяха построени заводи за производство на цветни метали, които напълно задоволяваха потребностите на страната, а една част отиваше за износ.
• Нашият народ изгради собствено машиностроене. В миналото България внасяше всички машини от западните страни. В годините на социализма 50 на сто от нашия износ, съставляваха машините. Особена гордост за нас българите беше изграждането на електрониката, като нов подотрасъл на машиностроенето. Още в 60-те години, у нас работиха 150 машиностроителни завода с около 150 000 работници.
• Край Бургас беше изграден крупен нефохимически комбинат, където се трудеха 12 000 специалисти и работници. Първоначално тук се преработваха 2 милиона тона суров нефт, след което стигнаха 6 милиона тона, а по-късно 14 милиона тона. Тук се произвеждаха всички видове горива- бензин, реактивно гориво, дизелово гориво, мазут. На основата на нефтопродуктите се произвеждаха различни видове пласмаси и изкуствени влакна. Това производство осигуряваше суровини и материали на 1 500 предприятия в България.
• В Димитровград, Стара Загора, Враца, Девня, Варненско бяха построени заводи за производство на изкуствени торове, които напълно задоволяваха потребностите на страната и една част отиваше за износ в близки и далечни страни.
• Създадена беше, особено в големите текстилни центрове- Габрово и Сливен, голяма мрежа от предприятия на леката промишленост, където се произвеждаха платове- вълнени и памучни, обувки и всичко което е необходимо за човека и неговото жилище.
• 1964г. може да се счита, за прелом в развитието на морския и океански риболов в България. До този период, уловът на риба от Черно море, Дунава, езерата и реките в страната възлизаше годишно на 5-6 хиляди тона или даже нямаше един килограм риба на човек от населението. С помоща на СССР, нашата родина навлезе в световния океан. Първите риболовни океански траулери започнаха риболов в Атлантическия океан през 1964г. За изключително кратък срок нашата страна създаде океански риболовен флот от 30 траулера и 5 хладилно-транспорни кораба.

В Бургас бе построена мощна база на морски и океански риболов със специализирано пристанище, кораборемонтен завод, хладилник с капаците 12 000 тона риба, рибопромишлен консервен комбинат за производство на 16 000 тона рибни консерви. Уловът на риба достигна 160 000 тона годишно.

Общата оценка за равнището на индустрията ни към 1990г. е дадена от ООН. Във "Доклада за човешкото развитие - 1995г. " на стр. 228 от изследваните 174 страни за индустриални са приети 47 от тях и България е в тази група.

Горните факти показват, че за кратък исторически период НРБ в годините на социализма е станала индустриална дръжава с модерни фабрики и заводи. А както казват, когато фактите говорят и боговете мълчат.

Деиндустриализацията на България в годините на "демократичните промени" достигна невиждани размери. За по-малко от 20 години индустриалното производство падна под 40% в сравнение с 1989 година. Ето данни за производството на някои основни изделия.

• За електро и мотокарното ни производство бяха закупени над 10 лицензии за елементи и възли от водещи фирми като "Бош", "Плеси", "Перкинз", "Линде", "Тльопман". До 1989 г. продадохме в десетки страни над 1,2 милиона електро и мотокари, част от тях все още в движение. Заводите ни бяха разрушени.
• Имахме над 30 завода и цехове за производство на инструменти и матрици. Прецизните матрици в тях, работещи с точност до микрон и само в термоконстантни помещения, бяха над 200. В София бе построен първият малък инструментален завод със система "Код-Кам" с директно управление на производствените машини от компютърните инжинери и конструктори на инструментите. Такива прецизни машини, струващи 500 000 до 800 000 щ. долара бяха продадени за по няколко хиляди, главно в Турция. Днес този завод е съборен и като сграда.
• Заводът за тръби с голям диаметър със спираловиден шев край град Септември, с чиято продукция бе изградена на 70% нашата национална газопреносна мрежа до 1990г. , също бе разрушен до основи, защото технологията му била стара. Днес в Турция се построи завод със същата технология а България отпадна от списъка на производителите на газови тръби. От 13-те газови аварии у нас до 1990 г. всички са при вносните тръби и нито една при нашите.
• В този списък могат да се включат още стотици заводи. Сред тях: Стоманолеярният завод в град Раковски - един от най-модерните в Европа с германско оборудване; Заводът за фин трикотаж "Яница" Елхово - италиански и германски машини ; Заводът за пасмантерия в град Болярово - с машини и модели от Белгия ; Заводът за кондензатори в Кюстендил - с оборудване от Япония ; Чугунолеярен завод в Орешака - с техника от Германия ; Заводът за автобуси "Чавдар" в Ботевград - с лиценз от "Кесборен - Сетра" Германия; Завод за електропреобразователни прибори в Горубляне с лицензи от Япония ; Завод за дизелови двигатели - Варна - по лиценз на "Перкинз" - Англия.

Една от най-големите беди след 10 ноември 1989 г . е катастрофалното намаляване на населението ни. При първото преброяване 1887 г. сме били 3,15 милиона души; през 1946 г. (след четири войни) - 7 милиона; през 1990 г. след "фаталните" 45 години - 8,99 милиона; през 2006 г. - 7,3 милиона. Намалението на нацията с 1,6 милиона души само за 16 години е бедствие по-голямо от всичките национални катастрофи, сполетели България от Освобождението до сега.

До победата на социалистическата революция в България, 80 на сто от населението живееха на село и се занимаваха със земеделие. Селскостопанското производство бе примитивно, ниско доходно, разпокъсано на милиони парчета земя. Пътят от дребното и примитивно селскостопанство до едрото и механизирано културно земеделия, беше цяла епоха.

Селскостопанските труженици повярваха в силата и жизнеността на ленинския кооперативен план, приложен успешно от Българската комунистическа партия и Георги Димитров. В центъра на вниманието на ТКЗС и ДЗС стояха проблемите на зърненото производство- основа за развитието на цялото селскостопанство. През този начален период в България се получаваха ниски добиви от зърнените култури. Средния добив от пшеницата и ечимика- основни зърнени култури- се движеше от 120-130 кгр. на декар. Изкуствени торове почти не се използваха. Механизацията току що навлизаше в кооперативните поля в много села вършееха пожънатите на ръка ниви в така наречените „дикани“. Зърното след това, се почистваше във веялки. Сеитбата масово се извършваше „на ръка“. Редосеялките едва навлизаха в селата. Борбата с плевелите и неприятелите на зърнените култури, също се вършеше „на ръка“. В цялото зърнопроизводство преобладаваше тежкия физически труд. Такова бе наследството на буржоазна България. Въпреки това в кооперативните стопанства имаше ентусиазъм от колективния труд и вяра в по-нататъшното развитие на селскостопанското производство на социалистически начала.

Ще минат години и бариерите в производството на хлебно и фуражно зърно ще се вдигнат на 200-300-400 килограма на декър, за да стигнем през годините 1980-1989 средно по 500 кгр. производство на пшеница и ечемик от един декър в обширни райони на страната. Цифрите най-добре показват възходящия път в развитието на социалистическото селскостопанско производство- от 120-130 до 500кг. среден добив от пшеницата и ечемика. През социалистическия период в България производството на хлебно и фуражно зърно, достигаше до 10 милиона тона. След „демократичните промени", производството достига едва до 3 милиона тона и всяка година има проблеми с балансите на хлебно зърно.

Държавата отделяше голямо внимание и грижи за развитието на животновъдството. Започна повсемесно създаване на кравеферми, птицеферми, овцеферми, свинеферми.

Първоначално стремежът беше да се създават тези четири вида ферми във всяко ТКЗС. Специализацията и концентрацията в животновъдството беше още далечна задача. Събирането на животните в общи ферми не означаваше, че се създават веднага условия за повишаване продуктивността на селскостопанските животни. Тепърва предстоеше да се подобри развъдноподобрителната работа в животновъдството, да се внедри механизацията в животновъдните ферми и да се организира храненето на животните съобразно изискванията на научните норми.

С цената на огромни усилия на целия български народ и огромната материална и финансова помощ на държавата бе изградена материално-техническа база на научно изследователските институти, ДЗС и ТКЗС, където за кратък период, бяха създадени подобрени, нови и високопродуктивни породи от всички въдства, същите са предоставени в ДЗС за поддържане, размножаване и създаване на племенни стада предназначени за едрите промишлени животновъдни ферми в ТКЗС. В същите бяха механизирани всички трудоемки процеси и внедрени нови технологии на хранене. При такава обстановка до 1980г. броят и продуктивността на животните достигнаха най-високо ниво в българската история. Така например, броят на говедата достигна 1 787 хиляди при лактационна млечност при кравите 2950 литра, докато през 1939 г. е бил 1 495 хиляди и млечност при кравите 400-500 литра. При овцете, броят през 1980г. достигна 10 536 хиляди при млечност 65-98 литра, а през 1939г. дроят е 9 028 хиляди при млечност 25-30 литра. Увеличеният брой животни и повишаването на продуктивността им напълно задоволяваха подребностите на населението и промишеноста със съответната суровина и бяха осигурени резерви за чувствително нарастване на износа на живи животни и животновъдна продукция. През 80-те години България средногодишно изнася над 1 милион живи шилета и агнета. До 1989г. износът на свинско место е над 2 200 тона и свинска мас на 13 000 тона, а месни продукти над 61 хиляди тона. Както се вижда и в селското стопанство фактите са упорито нещо.

Коренните обществено политически и икономически промени, след 1990г. доведоха до огромен срив и тежка криза в животновъдството. С престъпна безотговорност бяха ликвидирани едрите, обществени животновъдни ферми в това чило и създадените ценни племенни стада. През 2000г. броят на животните намаля спрямо 1990г. (началото на прехода), както следва:

Говеда-2,5 пъти, овце-3,6 пъти, свине- 3,8 пъти, а общото производство на мляко от 2,385 хил. тона през 1990г пада на 1,655 тона, през 2000 година. Безотговорните тотални промени у нас доведоха до рязко спадане на производството, в резултат на което намаляха националният и личните доходи, увеличи се безработицата и сиромашията на голяма част на населението.

България- една от най-големите износителки от глава на населението в Европа, сега внася огромни количества стоки, суровини и пресни плодове и зеленчуци. По данни на официалната статистика, обемите на най-важните суровини и произвеждана продукция е както следва:

Тези данни показват, че през първия етап до 1939 година обемите на най-важните суровини и произвежданата продукция едва задоволяват минималните потребности на населението в страната, поради примитивното замеделие и ниската производителност на селското стопанство. През втория етап от 1985-1990 година (социалистически период) България се превръща в една от най- големите износителки на селско стопанска продукция в Европа. През тези години например, по износ на грозде в прясно състояние, България заема първо място в Европа. Данните за третия етап показват, че от 10.11.1989 година, започва разрухата на селското стопанство.

След "демоккратичните промени", Желю Желев- президент на страната, издигна лозунга за връщане на земята в „реални граници“. Филип Димитров- мин.председател създаде т.нар.“Ликвидационни комисии“, които не оставиха камък върху камък от социалистическото селско стопанство и върнаха българскато земеделие 100 години назад. А друг мин. председател Иван Костов, разруши индустрията на страната чрез престъпната "приватизация". Гробокопачите на модерната индустрия и едрото, механизирано селско стопанство, носят тежка отговорност пред историята и народа, за своята престъпна дейност и управление.

XXX

III. Какви са основните поуки и изводи от социалистическия период на България – 09.09.1944-10.11.1989 година

Първо. В продължение на 45 години трудещите извършиха истински подвиг, който няма равен в 1300 годишната история на България. За кратък исторически период бяха изградени стотици фабрики и заводи. Страната стана индустриална държава. Рвносметката от усилните години на социалистическото изграждане на България, показва, че в дълбокото преобразуване на индустрията, селското стопанство, строителство, образованието и културата, участваха стотици ръководители и специалисти, които преодоляваха планини от трудности за добруването на народа.

Второ. Пътят от дребното, разпокъсано, примитивно селско стопанство до едрото механизирано и културно замеделие беше цяла епоха. На мястото на хилядите еднолични и ниско производителни селски стопанства бе създадено едро, механизирано, кооперативно, селскостопанство производство. По производство на зърнени култури от единица площ, по надой на мляко на фуражна крава, нашата страна заемаше челните места в Европа.

Трето. През социалистическия период България в истинския смисъл на думата беше една огромна строителна площадка. Хиляди строители и монтажници, ден и нощ, в студ и пек изграждаха заводи, фабрики, жилища, курортни комплекси, болници, училища, културни домове, пътища, язовири, водопроводи, канализационни системи, напоителни полета.

Четвъро. Бурното икономическо развитие на страната създаде необходимите условия за успешното решаване на социалните проблеми на трудещите се. Премахната бе безработицата- този постоянен спътник на буржоазна България. Осигури се работа и хляб за всички, безплатно образование и безплатно здравеопазване. Културата стана достояние на широките народни маси.

В годините на социализма в резултата на целенасочената политика на БКП висше образование получиха почти един милион души. В света няма буржоазна държава от нашите мащаби, която да е извършила подобен образователен подвиг.

Пето. Във външно-политическата област НРБ поддържаше връзки с над 100 страни, а взаимно изгодни търговски и икономически отношения със страни от всички континенти. В тези крупни успехи във всички области на живота бе вграден подвига и саможертвата на хиляди български патриоти- комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартийни, особено в периода 1941-1944 година. Това бяха млади хора, които обичаха живота, но повече от всичко обичаха своя отруден народ, правдата и свободата.

III.Промяната на 10.XI.1989. Начало на разгрома на социализма в България

На 10.11.1989 бе сложено началото на разгрома на социализма и реставрацията на капитализма в България. По волята на чужди и „свои“ реформатори и реваншисти страната ни бе върната с десетилетия назад към мрачното буржоазно минало. На тази дата ръководството на БКП, бе овладяно с чужда помощ от шепа предатели и ренегати. В българските условия Андрей Луканов, Петър Младенов, Георги Атанасов, Добри Джуров, Атанас Семерджиев и др. извършиха същото , което в Русия направиха Михаил Горбачов, Александър Яковлев, Едуард Шеварнадзе, Борис Елцин и др. Малко по-късно Андрей Луканов се обяви за социал-демократ и заедно със сподвижниците се организираха в Обединение за социална демокрация „ОСД“. Това ръководство набързо прекъсти партията в БСП и разруши из основи идейните и организацинните принципи, върху които тази партия е изграждана в течение на едно столетие.

Вече двадесет и една години "преход" българският народ живее в условията на пълзяща контра революция и див капитализъм, осъществени по рецептата "Ран-Ът". Програмата е разработена през 1990г. по поръчение на правителството на Андрей Луканов. Подготвяна е от фондация на Националната камара на САЩ под ръководството на Ричард Ран и Роналд Ът. Това е така наречената " Програма Ран-Ът. Екипът от американски съветници се състои от 34 души. Българските съветници са оше 29. В екипа от страна на БСП работят: проф. Иван Ангелов - главен икономически съветник на министър-председателя, Димитър Костов - министър на финансите, Атанас Папаризов - министър, Стефан Стоилов - министър на икономическата реформа, Стою Дюлев. От страна на СДС са съветниците: Иван Костов, Венцислав Димитров, Огнян Пишев, Боян Славенков, Иван Пушкаров. За положения "труд" получават общо 100 000 долара. Глава първа от доклада озаглавена "План за действие в България" съдържа главното в следващите разработки. Тук се откроява изискването за "замяна на сегашната система с друга, основаваща се на частната собственост". Тук е записано следното: "България бързо трябва да приеме всеобхватна програма за приватизация на своите 2 200 държавни предприятия, на земеделските стопанства и хилядите малки обекти в сферата на търговията и обслужването". По-нататък в програмата е записано че "Приватизацията е процес при който предприятия и авоари се прехвърлят от държавата към собственици и ръководители от частния сектор". Сега е съвършенно ясно, че разрушаването на селското стопанство в България бе преднамерено и извършено със зашеметяващи темпове, предвидени от американско-българския екип на Ран и Ът. Набързо приетият закон за земята , ликвидационните комисии трябваше да извършат погрома над селските кооперации с разграбването в частни ръце на огромни богатства. Според доклада трябваше да се отнемат от държавата всички права като собственик. Програмата Ран и Ът е огромна територия, осеяна със законодателни мини и вълчи ями от забрани , които рушат българската икономика и рушат всяка държавна власт. В заключение с цинична откровенност авторите на програмата пишат: "В прехода към пазарна икономика не може да се мисли за запазване на досегашното жизнено равнище. То неминуемо ще спадне, каквито и мерки да се вземат.

През този дългогодишен период правителствата на СДС и БСП идват и си отиват, а рушенето предоби тотален характер. Цялото материално производство от електрониката до земеделието е разграбено и подкопано. От значителните социални придобивки не остана почти нищо. Образованието е деградирано, неграмотността започна бързо да расте, науката буквално е ликвидирана, значителна част от културната институти са закрити. Задълбочава се процеса на подкопаване на българската нация. Престъпността се засилва, лумпенизират се цели групи от населението, расте проституцията, бързо се увеличава наркоманията. Просия има на всяка крачка. В продължение на години, ръководството и управлението на СДС със своята грабителска, антибългарска и некадърна политика се бяха превърнали в колониална администрация, която служеше единствено на новите господари от САЩ и НАТО и на своите лични и групови интереси.

Главното противоречие в нашето общество, въпреки големия брой партии, движения и коалиции е противоречието между незначителна група Българи заграбили обществените богатства и огромната част от народа, който живее в условията на глад, безработица и нищета. Това противоречие може да бъде разрешено, ако в страната има силна комунистичекса партия и истинска левица, обединена в широк народен фонд, способна да въглави народното недоволство, което расте с всеки изминал ден.

С помоща на вътрешни и външни сили в България се извършва пълзяща контрареволюция. Тя се извършва по парламентарен път. Главната особеност на това развитие се характеризира с това, че се разрушава социалистическта собственост върху средствата за производство , изградени в продължения на деситилетия с труда и усилията на целия народ и се установява капиталистическа собственост. В същото време страната се превръща във васал на крупния международен финансов капитал. Народът е подложен на фактически геноцид.

Основната характеристика на новата капиталистическа класа е, че тя не формира чрез началното натрупване, както е ставало по класическия начин в Западна Европа, Америка, Япония, а чрез бързо, криминално и хищническо разграбване на общонародната и кооперативана собственост.Новата българска буржоазия носи родилните петна на криминално формирала се класа. По своя състав , тя не е съвсем еднородна , а представлява сбор от остатъците на старата буржоазия, техните наследници и пръкналите се нови капиталисти. Едните и другите, независимо от техния цвят се обединяват от общото грабителство.

Главната политическа сила, която разчиства пътя на контрареволюцията, реванша и реакцията е СДС- организатор на всички политически партии , коалиции и съюзи в десния политически спектър. Те са ударната контрареволюционна сила в страната. По тази причина те са сега, а ще останат и в близките години, главният противник на всички прогресивни и патриотични сили, които водят борба срещу реставрацията на капитализма в България. Ръководството на СДС се управлява отвън и се намира в политическа и лична зависимост от западните финансови кръгове и разузнавателни служби. Естествено те не винаги контактуват пряко, а главно, чрез всевъзможни фондации, общества, алианси, комитети, консултански къщи и т.н. Това разбира се не променя същността на нещата. Следователно СДС е ударната сила на старата българаска буржоазия, основната политическа сила на вътрешната контрареволюция, която изразява интересите на реакционните и реваншистките сили в страната. Борбата срещу СДС е борба на прогресивните и патриотичните сили в България срещу най-злия враг на трудовите хора.

БСП по своята същност е вече една завършена дясна социалдемократическа партия. Тя участваше активно в разрушаването на социалистическата собственост върху средствата за производство и ги трансформираше в частна капиталистическа собственост. Всичко това носеше названието „сруктурна реформа“, която по своята същност представлява див и криминален капитализъм. Животът показа , че дясното социалдемократическо ръководство на БСП , успешно изпълнява ролята на катранник на новата буржоазия. Не е случайно, че тесните социалисти, начело с Димитър Благоев, водеха непримирима и дейна и политическа борба срещу катранниците на българската буржоазия. В Българското комунистическо движение, въпреки наличието на няколко комунистически партии, господстват три основни тенденции. Първата тенденция изразява, стремежа на комунистите да се обединяват върху принципите на марксизма-лелинизма, като се държи сметка за поуките от миналато, допуснатите деформации, слабостите и съвременнте тенденции.Изразител на тези тенденция е БКП „Георги Димитров“ сега ПБК. Нашият стремеж беше, остава и в бъдеще да изградим съвременна, силна марсиско-ленинска партия. Само такава партия може да изразява коренните интереси на трудовите хора, до обедини прогресивните и патриотичните сили, да извърши поврат във вътрешната и външна политика на страната. Втората тенденция, която се подхранва в продължение на 21 години от БСП, е происпособяването на комунистическото движение към съглашателската социалдемократическата политика. В приветствието на представител на ВС на БСП на свикания т.н. "комунистически форум " откровено се признава, че ръководството на социалистическата партия отдавна се е стремяло да създаде "своя" комунистическа партия. А друг участник във форума добавя, че техният стремеж е да формират модерна комунистическа партия. Всичко е ясно - след като имаме модерна социалистическа партия, време беше да се изгради и модерна, дясна комунистическа партия, която да изпълнява ролята на придатък на БСП. Третата тенденция намира конкретен израз в ръководствата на тези комунистически партии, които стоят на сектански и догматични позиции, повтарят непрекъснато известни марксиско-ленински положения, не отчитат съвременните реалности. Затова тези комунистически партии се затварят в своите тесни рамки и преди всичко в своите централни ръководства, разминават се с жизнените интереси на работниците, трудовите селяни, народната интелигенция, безработните, пенсионерите и младите хора, не могат да оказват сериозно политическо влияние в обществото .В международните отношения продължава с усилени темпове да се утвърждава новия световен, глобален ред начело със САЩ. Терористичните актове през септември 2001 срещу Ню Йорк и Вашингтон послужиха като повод да се мине в широко настъпление срещу движения и страни, които не са угодни на новите претенденти за световно господство. Ние, комунистите сме решителни противници на индивидуалния терор като метод на революционна борба. Нашият девиз по този въпрос е бил и си остава "масова работа, масова борба, никакви авантюри". В същото време ние решително отхвърляме опитите на САЩ и техните съюзници под флага на борбата срещу тероризма да се обявява война на всяко освободително и революционно дело. Случаят с войните в Ирак, Авганистан и сега в Либия, където империалистичестите от САЩ и западните страни тръгнаха на кръстоносен поход за петрола и други суровини е красноречив пример за това. Време е комунитите да издигнат високо знамето на националната независимост и суверинитет на България. Ето защо е необходима непримирима борба срещу партиите, движенията и правителствата, които продават за долари националната независимост и суверинитет на страната.

Партията на българските комунисти е част от Международното комунистическо движение. От своето създаване тя участва активно в международните съвещания на ръководствата на комунистическите партии в Атина, Брюксел, Минск, Солун. В Атина Атина и Брюксел те се провеждат ежегодно. Свои представители изпратихме до международните съвещания в Делхи - Индия и Сан Паоло - Бразилия.

В Солун започнаха да се провеждат регулярни срещи с ръководствата на комунистическите партии от балканските страни. По инициатива на ПБК неотдавна в Солун се обсъжда въпроса за създаване на Балканска комуниктическа федерация.

От своя собствен опит народът не виждаше в БСП и СДС онези политически сили, които могат успешно да решат острите социални и икономически проблеми на страната. Основните политически сили СДС и БСП вече бяха дискредитирани и загубиха народното доверие. Българският избирател търсеше силната ръка, която да отстрани рушителите, грабителите и некадърните.

На 5 юни 2009г. ГЕРБ спечели голяма изборна победа на парламентарните избори. В това отношение Бойко Борисов само повтори опита на Симеон Кобурготски. Може да се каже, че ГЕРБ спаси десните сили и преди всичко СДС от пълен разгром, замъгли основното противоречие в обществото и отложи коренната промяна във вътрешната и външна политика на страната. Между парламентарните сили няма принципиална разлика. По основните проблеми за т. нар. "Преход", за реформите, за приватизацията, отговорността и разрухата на България, за външната ориентация на страната всички сили имат сходни позиции. Разлика има само в нюансите. ГЕРБ и правителството на Бойко Борисов по същество продължават в новите условия старата дясна, реваншистка политика на СДС и ДСБ. Направени бяха само някои козметични промени и демагогски ходове.

Напоследък започна да набира скорост нова антикомунистическа вълна. Даже неотдавна Бойко Борисов обяви, че БСП като наследник на БКП трябва да се забрани със закон. Необходимо е да се помни, че Хитлер и неговите последователи, когато дойдоха на власт през 1933г. най-напред обявиха Германската комунистическа партия извън законите и създадоха първите концентрационни лагери. Така започна да управлява германският фашизъм, а как завърши е добре известно.

Под натиска на десните, реваншистките и неофашистките сили все повече набира темп прекрояването на историята. В София близо до НДК бе построен параклис на жертвите на т. нар. "комунистически терор". Тук са изписани имената на полицаи и жандармеристи, които учатваха в растрелите на партизани и ятаци из всички краища на България. Убийците, които разнасяха по селата и градовете отрязаните партизански глави, набити на кол, сега са обявени за "интелектуалци", "цвета на българската нация", загинали от т.нар. "комунистически терор". Каква заблуда, демагогия и издевателство над истинската история.

Интелектуалци бяха личности като Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Атанас Манчев, Цветан Спасов, Васил Воденичарски и хиляди борци срещу фашизма, които оставиха трайна диря в българската и общочовешката история.

Историята на недалечното минало не се нуждае нито от прекрояване, нито от нов прочит, към който ни призовават някои недоморасли историци и политици. Историята, опирайки се на действителните факти, трябва да се ръководи само от истината и винаги от истината. Полският сатирик Станислав Йежи Лец беше писал: "Историята ни учи, че никой не се учи от уроците на историята ". Ние, българите никога не трябва да забравяме, уроците на нашата собствена история. Имайки предвид историческият опит и уроците на историята трябва да вдигнем високо знамето на единението на комунисти, леви социалисти, леви земеделци, безпартийни на работа и борба срещу новата дясна, реваншистка и неофашистка опастност за България. Винаги трябва да помним знаменитата книга на чешкия журналист, писател и комунист Юлиус Фучик "Репортаж, писан с примка на шията". Книгата написана в Пражкия затвор през 1943 г. призовава към революционна бдителност, проникната е от любов към хората, от вяра в победата на комунизма. Тук се очертава образа на бореца - комунист с цялата му сила и величие. Особено актуално и силно звучат последните му думи "Хора бдете"!

IV. Основни изводи и поуки за обществено-политическо развитие в края на XX и началото на XXI век

В съвременните условия въпрос над въпросите е защо се разпадна СССР, защо бе нанесено поражение на социализма в Източнна и Централна Европа? Кои са причините, които доведоха до това положение в края на XX век? От тук произтича необходимостта да се направи сериозен и дълбок анализ на действителните причини, които доведоха до реализирането на големия заговор срещу Русия и голямата бъркотия в света. Едни твърдят, че главната причина е в избраният модел на социализма. Това е общ и повърхностен подход към такъв основен проблем. Всички помнят, че с този модел на социалзма Съветският съюз извървя пътя от дървеното рало до ракетната техника и се превърна в мощна суперсила в света. Страните от Източна и Централна Европа за кратък исторически период извършиха дълбоки икономически и социални преобразования в интерес на народните маси. Освен това не трябва да се забравя, че в продължение на столетия капиталистическата система е сменила десетки модели, но винаги е запазвала своя обществен строй. И сега в капиталистическите страни има различни модели, но природата на буржоазния строй е една и съща - частна собтвеност върху средствата за производство, експлоатация на човек от човека, господство на държавната машина за потискане на трудовия народ. С каквито и "демократични одежди" да се облича капиталитическият обществен строй неговата експлоататорска същност винаги си остава една и съща. И още нещо. Моделът на даден обществен строй се определя от конкретните исторически, политически , икономически и социални условия на даден етап от развитие на обществото. Така, че моделите могат да се изменят, усъвършенстват и сменят, но това не може да бъде основание за промяна на обществената система. Други говорят, че слабостите, недостатъците и грешките при изграждането на социалистическия обществен строй са причина за неговото поражение в Европа Историческият опит на СССР и страните от Източна и Централна Европа показва, че не слабостите, недостатъците и грешките са главното и определящото при изграждането на новия обществен строй. Социалистическият обществен строй доказа на дело, че въпреки някои свои несъвършенства - това е най-справедливият обществен строй, който осигурява на трудещите се право на труд, на безплатно образование и безплатно здравеопазване, на отдих. Грешките и недостатъците могат да забавят или задържат развитието, но не могат да бъдат причина за промяна на обществения строй. Трети смятат, че нарушението на партийните принципи на работа и ръководство е причина за деформациите на социалистическия обществен строй. Установяването на авторитарен режим в ръководството на партията и държавата създаваше условия за задържането на производителните сили и производствените отношения.

В продължение на 33 години Тодор Живков бе първи ръководител на Партията и държавата. Той беше виден политически деец и бележит български държавник. По негово време народът живееше добре и дишаше спокойно. В страната имаше сигурност, работа и хляб за всички. Тодор Живков притежаваше природна надареност много бързо да се ориентира в сложната политическа обстановка. Винаги умееше да хване главното звено в работата и без отлагане да предприеме налагащите се практически мерки. В срещите с чуждите държавни ръководители Живков проявяваше тактичност и далновиднот, съумяваше да отстои българските национални интереси.

Личната власт на Тодор Живков, особено в последните години на неговото управление, създаваше условия за субективизъм при взимането на важни решения по въпросите на икономиката на страната и по кадровите проблеми. В тази обстановка започнаха да виреят такива отрицателни явеления като роднинството, приятелството, зелмлячеството. Но и това не можеше да измени същността на социалистическия обществен строй. По своя характер политическата система си оставяше социалистическа, а икономиката на страната се изграждаше на основата на обществената собственост върху средствата за производство. Ето защо въпреки отрицателните явления, България си оставаше социалистическа страна.

V. Кои са действителните причини, които доведоха до разпадането на СССР и на социалистическия строй в Източна и Централна Европа?

В следвоенния период, когато завърши възстановяването на народното стопанство в СССР и бяха положени основите на социализма в страните от Източна и Централна Европа. Пред капиталистическите и работническите партии възникнаха нови задачи, нови не само по своите крупни мащаби, но преди всичко по своя характер. Тяхната същност се състоеше във възможно най-пълното използване на производителните сили и постиженията на науката и техниката. Това изискваше преди всичко да се решават новите сложни проблеми и да се държи сметка за историческата преспектива.

В началото на 50-те години на миналия век Й. В. Сталин замисля дълбоки реформи в ръководството на Партията и Държавата. Тяхната същност се състои в разграничаването на функциите на партийните органи и организации от тези на стопанските органи и организации. Това разграничаване започва от Централния комитет на Комунитическата партия до първичните партийни организации и от Министерския съвет до последните държавни и стопански звена. При новите условия Партията като политическа организация на работническата класа ще се занимава с идейнополитическата работа и с кадровите въпроси. Държавните и стопански органи ще носят отговорност за държавното строителство и за работата на стопанските организации. Всяко опекунство и изземване на функциите на държавните и стопански ръководства е вредно на нашата работа. Тези идеи намират конкретен израз в работата на първия пленум на новоизбрания централен комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС). По предложение на Й. В. Сталин на този пленум през м. октомври 1952 г. се премахна длъжността генераленсекретар на ЦК, която заема от месец април 1922 г. Той предлага да не бъде избиран и за секретар на ЦК, за да се съсредоточи изцяло на работата си като председател на Съвета на министрите на СССР. Пленумът обаче с пълно единодушие го избира за секретар на централния комитет на КПСС.

Огромната съзидателна дейност на Й.В.Сталин беше прекъсната от неговата неочаквана смърт. Начело на Централния комитет на КПСС застана Никита Хрушчов- скрит десен опортюнист и троцкист. На ХХ конгрес на КПСС той наложи новия десен политически курс за общонародната държава, за партията като партия на целия народ, за отмирането на класовата борба и т.н. все стари ръждясали оръжия на десните опортюнисти. Този политически курс стигна своя връх при друг десен опортюнист и скрит враг на комунизма Михаил Горбачов, който с указ на президента разпусна КПСС, а след това заедно с Борис Елцин ликвидираха и СССР. Главният извод е че политическото ръководство трябваше да бъде на висотата на новите задачи, да изгражда своята тактика и стратегия върху принципите на комунизма-ленинизма и да решава успешно задачите на текущия момент и по-далечната перспектива. Второ. В центъра на вниманието трябваше да стоят новите икономически проблеми на социализма. Това изискваше преди всичко да се изввърши конкретен поврат от екстензивен към интензивен път на развитие на икономиката. Тези решения щяха да се отразят благотворно за ускоряване на техническия прогрес и ръста на производството. А в СССР бяха създадени всички необходими предпоставки за това. Постиженията в космическата техника например показваха, че в близо сто главни направления Съветският съюз се намира на световно равнище. Вместо да се заемат с новите икономически проблеми на социализма Никита Хрушчов и неговите последователи се втурнаха в безкрайни реорганизации. Това водеше до прахосване на огромна обществена енергия и забавяне на темповете на техническия прогрес. И това стана в страна, която има моъща производствена база, огромни човешки ресурси и необятни природни богатства. Не е достатъчно да се повтарят на думи известните ленински положения за обществената производителност на труда, за личната материална заинтересованост, а на дело да се подкопава социалистическия обществен строй. Опитът на Китайската народна република по блестящ начин показа че и при запазване на политическото ръководство на Комунистическата партия може успешно да се изражда социалистическа планова икономика и да се осигури непрекъснат ръст на общественото производство. Приказките за пазарна икономика, приватизация, средна класа и т.н. само прикриват истинските цели и стремежи за реставрация на капиталистическата система. Трето Изграждането на солидна материално-техническа база на социализма създаваше необходимите условия и предпоставки за неуклонно повишаване на жизненото равнище на трудещите се, за успешното решаване на назрелите социални проблеми на обществото. Премахната бе безработицата-този социален бич и постоянен спътник на капитализма. Осигури се на дело правото на труд на всички. Изградена бе широка мрежа за почивка и здравеопазване на населението. Повишаваше се непрекъснато образованието и културата на народа. Но през последните десетилетия възникваха нови социални проблеми. Паритетът във въоръженията между капиталистическата и социалистическата система все още не означаваше и паритет в икономическото развитие. Дълъг период от време империалитическите държави и преди всичко САЩ тласкаха СССР и социалистическите страни към надпревара във въоръжаването. Това изтощаваше икономиката на социалистическите страни и задържаше решаването на социалните проблеми. Впрочем такава беше стратегическата цел на империалитическите държави. И тя бе постигната. Четвърто Въпреки шумното провъзгласяване на постановката за издигането на ръководната и направляваща роля на Комунистическата партия като естествен и закономерен процес, на практика тази роля се принизяваше, поради установяването на авторитарни порядки в ръководството. Срастването на партията и държавата водеше до поемането на повече стопански и административни функции от страна на партийните комитети и организации. Това водеше от една страна към безотговорност на държавните и стопански органи а от друга страна принизяваше политическото ръководство на партийните комитети и организации. Последиците от това положение бяха занемаряването на идейната и политическата работа сред трудещите се на разрушаването на връзките с работническата класа, селяните, интелигенцията, младежта. Пето Големият заговор срещу СССР бе реализиран от предателите и ренегатите Михаил Горбачов, Александър Яковлев, Едуард Шаварнадзе, Борис Елцин и компания. В Българските условия Андрей Луканов, Петър Младенов и тяхните сподвижници тръгвайки по пътя на предателството и ренегатството започнаха открито реставрацията на капитализма. Някои отбелязват, че не може един или двама души да променят хода на историческото развитие. Вярно е че Съветският съюз беше единствената страна в Европа, която посрешна съдбоносната 1941 г. без Пета колона. Понятето "Пета колона" възниква за първи път по време на гражданската война в Испания 1936 - 1939 г.г. когато генерал Франко настъпва към Мадрид в 1939г. с четири колони. Метежнческият генерал Мола заявява че в града има още една "Пета колона", т.е. поддържниците на фашистите. В след военния период империалистическите държави си направиха извода, че СССР не може да бъде разгромен с пряка агресия. На въоръжение беше приет опита за формиране на "Пета колона". Само в САЩ функционираха 300 института които се занимаваха с проблемите на Съветския Съюз и социалестическите страни. В петата колона навлязоха ренегати и предатели на социализма и комунизма, кариеристи и службогонци, които са готови да издигнат всякакво знаме само и само да бъдат на власт.

Заключение

Тази година се навършват 140 години от създаването Парижката комуна. През 1871 г. Парижката комуна е първото революционно правителство на работническата класа създадено в резултат на пролетарската революция в Париж. То просъществува 72 дни - от 18 март до 28 май 1871 г. парижката комуна беше най-висока точка от възхода на класовите борби на пролетариата през 19 в. и началото на нов етап от тяхното развитие. Тя бе подготвена от социално-икономическото развитие на Франция от продължителните остри класови борби на работническата класа против политическата реакция и капиталистическата експлоатация. Парижката комуна бе в истинския смисъл на думата идейна рожба на Първия интернационал. Тя беше преломен момент в новата история. Въпреки поражението, Парижката комуна дава мощен тласък на освободителната борба на френския и световен пролетариат. нейния опит бе подложен на дълбок анализ в трудовите на К. Маркс Фр. Енгелс и В. Ленин и изиграва голяма роля за по-нататъшното развитие на марксистката теория за революцията и държавата.

Великата октомврийска социалистическа революция 1917 г. бе закономерен резултат от историческото развитие на обществото в епохата на империализма, когато противоречията на капитализма се изострят извънредно много, назряват икономически и политически условия за преход към социалистическа обществено-икономическа формация. Октомврийската революция се отличава коренно от всички революции в миналото. За първи път в историята, социалистическа революция смъква властта на буржоазията и помещиците и установява диктатура на пролетариата, полага основите за ликвидиране на капитализма връху една шеста от земното кълбо, за премахване на експлоатацията на човек от човека, всички форми на социален и национален гнет.

Великата октомврииска социалистическа революция разкъса веригата на капиталистическата система, открива нова епоха в историята на човечеството и поставя началото на общата криза на капитализма. Тя има изключително голямо международно значение, тъй като показа общите закономерностти, задължителни за всяка страна, която преминава от капитализъм към социализъм, и изиграва и изиграва важна роля за разпространяване идеите на ленинизма в целия свят.

Победата на деветосемптемврииското народно възтание (1944) в България, както и на китайската революция и на другите неродно-демократични революции след втората световна война в Европа и Азия е продължение на делото на великата октомврииска социалистическа революция и потвърждение на нейните основни закономерностти.

Парижката комуна бе връх в революционното дело, творчество и мисъл през ХIX в. Тогава центърът на революционното движение се намираше в западна Европа. Великата октомврииска социалистическа революция бе нов, още по-висок връх в революционното дело, творчество и мисъл през ХХ век. Тогава центърът на революционното движение от западна Европа се премства в Русия. ХXI в. ще бъде под знака на китайската революция, която откри широк простор за революционното дело, творчество и мисъл. В началото на 21-ви век центъра световното революционно движение, все повече се премества на исток. Някога Ленин беше предсказал, че съюзът между съветска Русия, Китай и Индия ще реши окончателно въпроса за победата на световната революция. Ето защо съвременните макрсисти-ленинци, извличайки поуки и уроци от миналото, трябва да вдигнат високо знамето на революционната борба, да сплотяват трудовите маси под своите червени знамена и да ги водят към победа на социализма в световен мащаб през XXI в.

Николай Жишев

Кметът, кандидатстващ за втори мандат постъпи хитро. Той не агитира, построеното от него агитира. Асфалта пее осанна. Но от асфалта подло ни гледа Ваклин. Той ли е пръснал бюлетините си на земята или негови привържаници-неизвестно. От там ни приканва да отидем на концерт на Миро, омръзнал на мъжката част на зрителите от тези кастинги и почитан от женската. Предизборна междуполова война.
1 октомври е международният ден на музиката, припомня ни Ваклин от долу – голям неин почитател - явно.

И комунистите сме тук, и земеделците – много и все сдружени. Избирайте Бургазлии – избор голям. Избирайте в този най-добър град за живеене.
Вчера, учител по физическо се обесил. Много умело – бил почти седнал на тоалетната чиния. Сам ли го е направил или не – остава едно съмнение.
Но ние криминални уравнения не решаваме.

От 26 работоспособни безработните са 25. Малко пресилено ми изглежда но от 28 хиляди, работещи в нефтокомбината преди, сега работят 3 хиляди. Така че защо не.

21 партии с кандидати-президенти, 11 с кандидат-кметове но най-много са кандидатите за общинските съветници - 637 за 51 места. За едно место 12 и косур кандидата. И на кандидатстудентски изпити и за работни места такъв наплив няма.
Но на кастингите ще се съберат.

И бизнеса взе по политически ангажирано да го дава. И той взе политическа активност да проявява на фона на политическата пасивност. Мълчаливо застава на челните мета на всички листи.
Не първи. От втори - нататък. Явно далавера има.

А в Катуница, все невиинният цигански Цар даде скъпа жертва. Казват, че бил почетен член на „Герб”. Но там всички са по^/четени. Това разбуни Феновете на Справедливия Гняв. В цялата страна той намери подържници и телевизия Скат - нова политическа сила, постави съвсем основателно "Циганският Въпрос". Волен Сидеров го постави от друг ъгъл и на друго място – дистанцирайки се. ВМРО - от трети и от трето. След този въпрос ще очакваме и други.
Междувременно циганите от центъра изчезнаха. Да се надяваме че е временно.

Излязох, много късно да си купя цигари. Продават по всяко време в центъра – всякакви и без бандерол – също.
Млад, пийнал, постиндустриален дебил крещейки пееше на "главната", удряйки табелите с трясък. А по витрините, все още - не. Пееше вярно. Като Миро.

Станчо Павлов

Станчо Павлов

„НОВ ПЪТ –
ПП „НОВА ЗОРА“ -
СЪЮЗ НА ПАТРИОТИЧНИТЕ СИЛИ „ЗАЩИТА“;
ПП „ПАРТИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ КОМУНИСТИ“
ПП „КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ НА БЪЛГАРИЯ“

1. Спиране на приватизацията на общинска собственост.
2. Произвеждаща община.
   Заздравяване на общинските предприятия и създаване на нови.
   Нашата държава може и да е лош стопанин но Бургаската община не би трябвало да бъде такъв. Нулева безработица. Общинско сметосъбиране.
   Общински дейности на пристанището,общински строителни фирми да строят пътищата, общински магазини Общинско производство.
3. Създаване на кредитна общинска банка, работеща с граждани.
   Казват че не можело. А как може, питами Ние, да го правят наглите лихвари, чиито обяви висят по дърветата.
4. Намаляване на общинските данъци на гражданите и фирмите – занимаващи се с производство.
   Ние сме против приемането на плоския данъчен принцип, а за справедливо подоходно облагане.
5. Ако общината произвежда, то тя ще има средства за здраве, култура и образование. Гражданите ще придобият достойнство.

Аз, д-р Дарина Павлова, кандидат от тяхната листа съм „За”.
Гласувайте ЗА себе си.

17-годишната Бояна: Бойко, ако това е земеделие, ще има 5 ковчега
Какво написа димитровградчанката на премиера, но не успя да му го връчи лично

17-годишната Бояна Янева написа 5 страници писмо до премиера Бойко Борисов. В него ученичката от димитровградската езикова гимназия описва трагичното състояние на своето семейство, което се занимава със земеделие. Причините са неизплатени субсидии и затъване в банкови кредити. Част от земята, която обработва бащата Динко Янев, е в станалата скандалноизвестна покрай заменките база на институт „Пушкаров“ край пътя Хасково-Димитровград. Преди няколко седмици Бояна праща писмото до Министерския съвет. Началникът на отдел „Приемна“ Соня Божикова пренасочва сигнала към Министерството на земеделието и храните. Това ядосва младата фермерка и затова тя се опита във вторник да предаде писмото лично на премиера. Суматохата около Бойко по време на първата копка за Лот на магистрала „Марица“ обаче му попречи да чуе нейните подвиквания. Един от охранителите на Борисов взе плика от Бояна и обеща да го предаде на министър-председателя. Ние го прочетохме преди Бойко, предлагаме да го сторите и вие.

„Извинявай, че ти пиша тъй дълго, но нямам време за късо…“. Така, с цитат от философа Блез Паскал, започва писмото си до премиера Бойко Борисов 17-годишната Бояна Янева. „А и как да имам? Възприемайки шаблона на изразяване от почти всички политици – дълго и с малко смисъл, някак си съм приела за нормално да говоря много, а да не казвам почти нищо. В противовес на този изграден етикет на държание, обаче, ще се обърна към вас, разочарована за пореден път в иначе краткия си на години живот“, пише в уводните си изречения ученичката от гимназия „Иван Богоров“. Сетне припомня земеделците са се напатили от предходните „спасители“.

Бояна чака Бойко Борисов с писмото, което не успя да му даде

„Фактите, прости на пръв поглед, изглеждат наистина плашещи. Бих могла да говоря от името на земеделските производители, до които съм се допитала, защото мнението ни е еднакво, но за да ви кажа всичко със 101% гаранция, ще ви представя данните, които са най-близко до мен“, започва своя разказ за несгодите на земеделското семейство Яневи. Фамилията е петчленна. Бащата Динко е с две висши образования, бивш военен. Той се занимава със земеделие вече 12 г. Майката, вместо да отделя повече време на трите си деца, е вкъщи само 4 месеца в годината. През останалите 8 тя е на полето в помощ на своя съпруг. По думите на Бояна в други страни този казус би довел до проблем със социалните служби. „Тъй като аз съм член на това семейство – и по документи, и по чест, съм до тях през голяма част от времето. Знам какво е да се развиват, поливат и завиват фидана всеки божи ден, потъвала съм в кал по чорапи, сеейки разсад. Разбирам от разбъркване на препарати и торове, както и от помощ при пръскането в 4.30 сутринта. Пукането на тръби и плуването сред жаби, за да се ремонтират, си е истинско предизвикателство. Усещала съм какво е плевене, копане, бране и продажба при 40-градусови жеги. Ходила съм в 1 ч. сутринта на зеленчукови борси, например в Пловдивско. И въпреки мизерията и там, това да се стигне до пласиране на стоката е щастие за нас, защото съм виждала как градушка и проливни дъждове унищожават всичко, за което сме прекарвали безсънни нощи, унищожава мечтите ни за добро бъдеще, за една нормално завършена финансова година“, описва част от семейните мъки Бояна. После продължава: „Виждала съм и как през миналата година баща ми щеше да загине, опитвайки се да разоре част от житото, пламнало в огън. Да, в такива моменти трагичното състояние на банковите ни кредити някак губи значение, защото да видиш с очите си как за секунди можеш да станеш сирак, надделява пред разочарованието, че в същия този момент изгарят парите, времето и къртовският труд, вложен в тази пръст, в която по-късно ще погребеш не само мечтите си, а и един незаменим човек.“

Мирослав Найденов набляга на храните, забравя, че е министър и на земеделието

Бояна разказва на Бойко как се грижат за 1200 дка с памук, пшеница и зеленчуци – домати, корнишон, патладжан, пипер, тиквички, карфиол и броколи. Стопанисват и малка черешова градина. За 2010-а няма изплатена субсидия за памук, при условие, че 80 евро са били договорени от ЕС. Цената на килограма е била 70 ст. В същото време разходите за декар са между 160 и 180 лв. Приходите за 2009-а се равняват на левче, лани – 70 ст. В крайна сметка при отглеждането на памук всеки килограм носи загуба от 90 ст. до 1.10 лв. „При зеленчуците нещата са още по-трагични. Там нямаше субсидия през последните 2 г. Единствената „помощ“, която държавата дава на зеленчукопроизводителите, е обикновената 27-левова субсидия за обработваема земя. Тя стига до нас след големи скандали и забавяния. Разходите за отглеждането на декар зеленчук варират от 1000 до 1300 лв., според вида му“, обяснява на премиера Бояна. Светва го и за слънчогледа, където разходите са 50 лв. на декар, а субсидията е отново 27 лв. 17-годишната фермерка сравнява зеленчуковите и зърнените култури, при което става ясно, че при първите си на минус 973 лв., а при вторите – 25 лв. Според нея след време в България ще се сеят само зърнени култури, зеленчуците ни ще са вносни и генномодифицирани, а не след дълго земеделието ще остане само в учебниците по история. Бояна прави сравнение, че лихвата на изтеглен кредит от животновъд е 2%, а при земеделските стопани скача на 6%. Обяснението е в изкривеното договаряне, което нашите правителства са направили преди присъединяването ни към ЕС. „Поредният държавен абсурд се състои в следното. Преди седмици родителите ми споделиха, че за пореден път ще трябва да теглим банков кредит, за да платим поредния данък. Той облага не печалбата, а брутния доход. В цифри това би изглеждало по следния начин. През 2010-а завършихме земеделската година с минус 50 000 лв., прилагам счетоводна разписка. Ние губим, а държавата искаше да ни удържа данък за това“, недоумява момичето. Според Бояна помощта от държавата не се получава, а тези „горе“ си гледат само техните интереси. Управляващите слагат данъци за щяло и нещяло, докато земеделците издъхнат. По статистика на семейството около 70% от фермерите са се отказали от този „бизнес“, а останалите са свили обработваемата си площ. „А на нас какво ни остава? Да съсипваме здравето и живота си, за да може всеки месец да ни спират тока поради неплатени сметки, защото имаме кредити, които не знаем дали ще можем да погасим, което пък ще ни остави на улицата? Забавно, нали? Да гледам по телевизията кой политик какво си купил и колко милиона укрил, докато вечер чувам как майка ми плаче, не знаейки дали ще има какво да ни сложи на масата на следващия ден“, разкрива семейния хал Бояна. В края на писмото си до премиера ученичката излива своя гняв върху министъра на земеделието и храните Мирослав Найденов. „Изключително съм тъжна и ядосана. Така стоят нещата при нас – с министър, който е кравар, на нас, земеделските производители, няма кой да ни подаде ръка. Знам, че положението и в другите области не е розово, но при нас вече премина границата. Моля ви да ни помогнете по някакъв начин, защото ситуацията наистина е не плачевна, не трагична, ами фатална. Дано поне зовът за помощ на едно дете да ви направи впечатление, защото ако и занапред 4-годишният ми брат каже: „Какво има за ядене? Нищо нали? И аз така си мислех?“, не знам докъде ще стигнат болката и ядът ми. Но знам, че докато майка ми стои на стълбите пред парламента в София с него в ръце, което мисли да предприеме от отчаяние, аз най-вероятно ще се обърна към Европейския парламент. За да получа отговор от тях: „Това е държавна политика“ и да сложа край на всички мъки на мен и семейството ми с 5 ковчега, за които няма да имаме пари. Да, това е една от идеите ми, след като майка ми онзи ден каза, че ако прекрати мъките за тях, на нас – мен и двамата ми братя, ще дават помощи за сираци… И все пак, ако се стигне до помощи, най-вероятно ще си сменя името на Хасанка Хасанова, за да не ни спрат тока поне веднъж, а и може би да вземем по някой лев. Е, да, вярно, че това е нашата държавна политика – да направи България консуматорска страна, служеща на света за отглеждане на проститутки. Грубо звучи, но това се оказва истина. Обичам страната си, не бих я заменила за никоя друга, но мразя държавата – бих живяла във всяка друга“, завършва своята отчаяна изповед в писмо до Бойко Борисов Бояна Янева. Тя би осигурила среща на министър-председателя с баща си или 4-годишния си брат – „който, гарантирам ви, знае повече за земеделието от скъпия ни министър на земеделието и храните.“

Б.р.: Това не е ученическо творчество, това не е „Млада муза“, уважаеми читатели. Това е истината за разсипаното земеделие и за разсипания ни живот, изплакана от 17-годишна българка. Писмото на гимназистката, дано премиерът някога успее да го прочете, казва повече от доклада на Европейската комисия, дето управляващите още не са си уяснили позор ли е, или слава. Българите сме по-наясно за хала си от европейците – живи сме за оплакване. Бойко да прочете тези 5 страници и да си извади поуките. Сетне да нареди да го преведат на английски, за да може да приемат Бояна в колеж на Острова. Като завърши, да я назначи за земеделски министър.

	
Лешоядите идат. Връхлита ме страх
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо-мъст, омерзение, крах ...
Лешоядите идат, подушили мърша.

Какво не успяхме да поделим - 
всеобщия срам, греховете на вожда? -
та злобата днес като призрачен мим
злорадо в душите ни се разхожда.

И ето, след толкова птичи ята,
след толкова смях, лешоядите идат.
Луксозни ковчези на любовта
пълзят по асфалта с ръмжене и кикот.

Захвърлени бебета в кофи за смет
и писъци в подлеза - слизане в ада.
Среднощно завръщане като късмет
и сутрешни вестници като награда.

Стъписан, отчаян, обиден и ням, 
народът отново очаква месия.
А ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.

В безплодни единства - един срещу друг
и всеки във себе си като в мида.
Лежа под чаршафа - все още съм тук,
все още съм жив. Лешоядите идат.

Петър Анастасов

	
Писмо до Васил Левски
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!

Добре си ти. От там не виждаш ...
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат. 

Стариците край кофите за смет.

Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и 
здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви.
Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка
минава Беемве.

На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли
малките моми.

Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в
очете им гори.

... Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под
тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, 
разпънати на кръст.

Златина Великова

Иконата е заимствана от "Православие"

Честито на всички именници!

СЛОВЬИ

Музыка В. Соловьева-Седого
Слова А. Фатьянова

Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят,
Немного пусть поспят.

Пришла и к нам на фронт весна,
Солдатам стало не до сна -
Не потому, что пушки бьют,
А потому, что вновь поют,
Забыв, что здесь идут бои,
Поют шальные соловьи.

Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят,
Немного пусть поспят.

Но что война для соловья!
У соловья ведь жизнь своя.
Не спит солдат, припомнив дом
И сад зеленый над прудом,
Где соловьи всю ночь поют,
А в доме том солдата ждут.

Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят,
Немного пусть поспят.

А завтра снова будет бой, -
Уж так назначено судьбой,
Чтоб нам уйти, недолюбив,
От наших жен, от наших нив;
Но с каждым шагом в том бою
Нам ближе дом в родном краю.

Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят.
Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят.

слова - 1942
музыка - 1944

Станчо Повлов

Земята плюс 5%

©Лари Хенигън – Австралия, 1971 г.

Фабиан развълнувано репетираше за пореден път речта си за утрешното събрание. Той винаги беше искал власт и престиж,

Поколения наред хората използваха натуралната размяна на стоки за задоволяване потребностите на семействата си. Всеки или сам произвеждаше всичко необходимо, или се специализираше в нещо конкретно, а излишъците ги разменяше с тези на други производители.

Макар пазарният ден винаги да беше шумен и прашен, хората все пак го очакваха заради радостта от общуването. На пазар винаги беше весело, но в последно време прииждаха много хора и се водеха твърде много пазарлъци.

Това беше проста система от правила, която гарантираше, че отделен човек или група от хора няма да насилва някой друг да прави каквото и да било против волята си.

Това беше и единствената задача на Губернатора, като всеки беше подкрепян на доброволни начала от избралата го местна общност.

Обаче пазарният ден започна да се превръща в неразрешим проблем. Дали ножът струваше една или две крини зърно? Кравата ли беше по-скъпа или каруцата и т.н. И никой не можеше да измисли по-добра система от размяна.

Фабиан беше съобщил: „Аз имам решение на пазарните и каня всеки на обща среща утре." На следващия ден на градския площад се проведе голямо събрание, на което Фабиан обясни същността на новата система, която той нарече "пари". Идеята звучеше добре. "Как ще започнем?" , питаха хората.

„Златото, с което изработвам бижута и украшения е превъзходен метал. То дълго време запазва качествата си без да потъмнее или ръждяса. Ще използвам част от него, за да отлея монети, всяка от които ще наречем долар.”

Той обясни принципа на новата система – парите щяха да се използват като средство за размяна, което щеше да е много по-удобно от натуралната размяна.

Един от губернаторите каза: „Някои хора могат да изкопаят злато и да си секат собствени монети, което ще е нечестно.”

Фабиан имаше готов отговор: „Ще могат да се използват само монетите, които са одобрени от Правителството и те ще бъдат белязани със специален знак върху тях.” Тъй като това изглеждаше доста разумно, беше предложено на всеки да се даде еднакво количество пари. „Само аз заслужавам повече”, каза свещарят, „защото всички ползват свещите ми.” Не, без храна няма живот, затова ние заслужаваме повече”, каза фермерът. Спорът продължи по същия начин.

Фабиан ги остави да поспорят малко, след което каза: Тъй като не можете да се споразумеете, аз ви предлагам всеки да получи толкова, колкото ми поиска. Няма да има ограничение, освен способността ви да ми ги върнете. Повече ли получите сега, повече ще трябва да ми върнете след една година.”

„А ти какво ще получиш?”, попитаха хората.

„Тъй като ви предлагам услуга, т.е. изработвам парите, които ви давам назаем, заслужавам заплащане за труда си. Да кажем, че за всяка година, за която сте заели 100 монети, ще трябва да ми върнете 105. Тези допълнителни 5 монети ще бъдат заплащане за труда ми и аз ще ги нарека лихвен процент.”

Като че ли нямаше друга възможност, а и 5% изглеждаха достатъчно малко заплащане, поради което така и беше решено. Елате следващия петък и ще започнем.”

Новият начин на размяна беше намерен за възхитителен и скоро всичко започна да се оценява в монети или долари. Стойността, която се определяше за всяко нещо, беше наречена „цена” и тя зависеше предимно от количеството труд, вложено за получаването му. За произведеното с много труд цената беше висока, а произведеното с малко усилия беше съвсем евтино.

В един град живееше Алън, който беше единственият часовникар. Цените на часовниците му бяха високи, защото купувачите искаха да си купят от тях.

По-късно друг човек започна да прави часовници и, за да привлече купувачи, ги предложи на по-ниска цена. Алън беше принуден да намали цените си и много скоро всички цени тръгнаха надолу, защото и двамата се стараеха да предложат най-добро качество на най-ниска цена. Така се появи истинската свободна конкуренция.

Същото беше и със строителите, превозвачите, фермерите, всъщност – навсякъде. А потребителите винаги избираха това, което им се струваше най-добра сделка – те имаха свобода на избора. Нямаше изкуствена защита – като лицензи, разрешителни или минимални тарифи, за да се попречи на други хора да навлязат в някой бизнес. Жизненият стандарт растеше и не след дълго хората се чудеха как изобщо са се справяли преди появата на парите.

В края на годината Фабиан излезе от магазина си и обходи всички хора, които му дължаха пари. Някои имаха повече, отколкото бяха заели, но това означаваше, че другите имаха по-малко - тъй като в началото беше произведено точно определено количество от монети. Онези, които имаха повече монети, върнаха всеки 100 плюс допълнителните 5 монети, но пак трябваше да направят заем, за да продължат работата си.

Другите за първи път с изненада разбраха, че имат дълг, който не са в състояние да изплатят. Преди да им заеме още пари Фабиан взе като залог част от имуществото им, след което всеки започна нов годишен цикъл с намерението да получи тези допълнителни 5 монети, намирането на които се оказа толкова трудно.

И никой не осъзна, че докато не върне обратно всички монети, цялата страна никога няма да върне дълга си. Но дори и в този случай оставаха като дълг допълнително по 5 монети за всеки 100, които изобщо не бяха заемани. Освен Фабиан никой друг не осъзнаваше, че връщането на лихвата беше невъзможно – допълнителните монети никога не бяха произведени, следователно винаги някой трябваше да загуби.

Вярно е, че Фабиан също похарчваше няколко монети, но той едва ли би могъл да изразходва сума, равняваща се на 5% от икономиката на страната – хората бяха с хиляди, а той беше само един златар, живеещ доста охолно.

Фабиан преустрои задната част на магазина си в сейф и на много хора им се стори доста удобно и безопасно да оставят там част от парите си. За тази услуга те му плащаха малка сума, която зависеше както от количеството на парите, така и от срока на съхранение.

Когато някой отиваше на покупки той обикновено не носеше със себе си голямо количество златни монети. Стана нещо обичайно, ако златните монети се окажеха недостатъчни, той да доплаща с депозитна разписка до необходимата сума.

За търговците разписките бяха удобно платежно средство, защото позволяваха след това да ги обменят при Фабиан, или да изчакат до натрупване на необходимата им сума. Така разписките преминаваха от ръка в ръка вместо златните монети, и не след дълго хората започнаха да ги възприемат като еквивалент на самите златни монети.

Скоро Фабиан установи, че вече много рядко идваше някой, който си искаше обратно оставените монети.

Тогава той си помисли: „Притежавам цялото това злато, а все още усилено работя. В това няма никакъв смисъл. Десетки хора с радост биха ми платили за правото да ползват златото, което пазя и собствениците на което практически никога не си го прибират.

Вярно е, че това злато не е мое, но пък е на мое разположение, а точно това е най-важното. Едва ли някога ще ми се наложи да правя нови монети, защото вместо тях мога да използвам тези, които се пазят в сейфа ми.”

В началото той беше много предпазлив – даваше назаем само малки суми и то само когато беше напълно сигурен, че длъжникът ще му ги върне в уговорения срок. Но с времето стана по-самоуверен и започна да заема все по-големи суми.

Един ден му поискаха много голям заем. Фабиан предложи: „Вместо да носите такова количество златни монети нека направим депозит на ваше име, а срещу това аз ще ви издам няколко разписки, покриващи цялата сума.” Клиентът се съгласи и получи цял свитък от разписки. След като той си тръгна Фабиан доволно се усмихна - беше дал заем и въпреки това златото си остана в сейфа му. Сега можеше да яде от баницата и тя да си остава цяла! Можеше да раздава заеми, но златото си оставаше изцяло под негово разпореждане.

Всички приятели, чужденци и врагове на Фабиан се нуждаеха от средства за осъществяване на бизнес-идеите си и щом можеха да докажат, че са в състояние да си върнат дълга, получаваха необходимия им заем. Просто написвайки една разписка Фабиан можеше да „заема” суми, няколко пъти надвишаващи златото в сейфа му, което дори не беше негова собственост. И всичко си оставаше напълно безопасно и сигурно дотогава, докато хората му имаха доверие и докато истинските собственици не си поискат обратно златото.

Той започна да записва в една тетрадка дебит (влог) и кредит (заем) на всеки клиент. Кредитният бизнес се оказа наистина много доходен.

Общественото положение на Фабиан нарастваше почти толкова бързо, колкото и богатството му. Той се превърна във важна личност, към която всички се отнасяха с уважение. А по финансови въпроси думата му тежеше като заклинание или заповед свише.

Златарите от другите градове бяха силно заинтригувани от неговата дейност и го поканиха на среща. Той им обясни какво и как го прави, но най-настойчиво ги призова да пазят всичко в дълбока тайна.

Ако планът му станеше обществено достояние, цялата система щеше да рухне. Ето защо те решиха да основат свой собствен секретен съюз.

Всички се върнаха по градовете си и започнаха да работят така, както Фабиан ги беше научил. Хората започнаха да възприемат издаваните им от златарите разписки като че ли получаваха истинско злато и скоро много разписки бяха депозирани на безопасно съхранение – точно както се правеше и със златото. Когато търговец искаше да плати закупената стока той просто написваше кратка бележка до Фабиан, с която му нареждаше да преведе парите от неговата сметка по сметката на продавача. На Фабиан му бяха достатъчни само няколко минути да коригира сметките в тетрадките си.

Новата система стана много популярна, а кратките бележки, нареждащи превод на сума от една на друга сметка, бяха наречени "чекове”.

След известно време златарие отново се събраха на тайна среща късно през нощта, където Фабиан им разясни новия си план.

„Какво можем да направим?”, тревожно попитаха губернаторите, на което Фабиан отвърна: „Моето предложение е следното – преди всичко, нека да се задължи Правителството да печата нови разписки, които ще наречем „банкноти”. Нека за тяхното отпечатване се използва специална хартия и сложни изображения, и нека всяка такава бележка се подписва лично от най-главния губернатор. От своя страна ние, златарите, с радост ще платим разходите по отпечатването им, тъй като това ще ни спести много време, което сега губим в писане на разписки.

След като обсъдиха предложението губернаторите се съгласиха да отговарят за отпечатване на банкнотите,"тъй като е наша работа да защитаваме хората от измамници.”

Тогава Фабиан продължи: „Второ, появиха се хора, които започнаха да добиват злато и да секат собствени златни монети. Предлагам да се създаде закон, който да задължава всеки, който е намерил злато, да ни го предава. Разбира се, то ще му бъде заплатено от нас с банкноти и златни монети.”

Идеята изглеждаше пркрасно и без много обмиляне беше отпечатано голямо количество нови прекрасни банкноти. На всяка банкнота беше отпечатана стойността й – $1, 2, $5, $10 и т.н. Неголемите разходи по отпечатването бяха платени от съюза на златарите.

Банкнотите бяха много по-лесни за пренасяне и скоро хората свикнаха с тях. Обаче въпреки популярността им, новите банкноти и монетите се използваха едва в 10% от паричните операции. Статистиката показваше, че в около 90% от плащанията продължаваха да се използват чекове.

Така започна следващият етап от плана на Фабиан. До този момент хората му плащаха да съхранява парите им. За да привлече повече пари в сейфа, той предложи на вложителите си да им плаща 3% лихва върху внесената от тях сума.

Повечето хора смятаха, че Фабиан раздава назаем внесените от тях пари срещу 5% лихва и за него остава разликата от 2%. А и повечето клиенти не задаваха много въпроси, защото е доста по-добре да получиш 3% за парите, които в момента не ти трябват, вместо да плащаш за съхраняването им.

Обемът на спестяванията нарасна и заедно с наличните му средства Фабиан можеше да дава заеми от по $200, $300, $400, а понякога и до $900 за всеки депозит от $100, които той съхраняваше в банкноти или златни монети. Трябваше да бъде много внимателен, за да не надвиши съотношението 9 към 1, защото един клиент на всеки десет все пак идваше да си вземе банкнотите или златото.

Ако се окажеше, че трезорът не разполага с достатъчно налични пари и влогът не може да бъде изплатен, хората можеха да станат подозрителни, особено като виждаха в спестовните си книжки каква точно сума са вложили.

Въпреки това на всеки $900 кредит, които раздаваше, Фабиан можеше да начислява лихва до $45, т.е. 5% от $900. Когато му връщаха дълга, заедно със съответната му лихва (т.е. $945), $900 се отписваха от колоната на кредита и той си прибираше полагащите му се $45 лихва. Така че му беше повече от изгодно да плаща като лихва $3 на всеки $100 депозит, които така и не напускаха трезора. Това означаваше, че за всеки депозит от $100 той можеше да получи 45% печалба, макар повечето хора да бяха сигурни, че му остават само 2%. Останалите златари правеха абсолютно същото. С едно драсване на писалката те създаваха пари от нищото, след което си начисляваха и лихва върху тях.

Вярно е, че не те, а правителството печаташе банкнотите, след което им ги даваше да ги разпространяват. Фабиан плащаше само неголяма сума, която беше цената за отпечатването. И въпреки това всички те просто правеха пари от нищото и даже си начисляваха лихва върху тях. Повечето хора вярваха, че правителството гарантира парите им, както и че заемите, които Фабиан раздаваше, всъщност са парите, които някой друг беше депозирал. Макар че имаше нещо много странно в това, че въпреки раздаваните заеми депозитите не намаляваха. Ако всички спестовници се опитаха едновременно да си изтеглят влоговете измамата щеше да бъде разкрита.

Отпускането на отделен заем в банкноти или монети не създаваше проблем; Фабиан просто обясняваше на правителството, че поради нарастване на населението или поради увеличаване на производството му е нобходимо допълнително количество пари - и ги получаваше срещу скромната цена на отпечатването им.

В един прекрасен ден потънал в мисли човек поискал среща с Фабиан. “Начисляването на лихва е грешка“, казал той. “За всеки $100 които давате, вие искате обратно $105. Но допълнителните $5 никога не могат да бъдат платени, защото не съществуват.

Фермерите произвеждат храна, фабрикантите – различни вещи и т.н., но само вие произвеждате пари. Нека предположим, че в цялата държава сме само двама бизнесмени, които наемат на работа всички останали. Вие давате по $100 заем на всеки от нас, след което ние изразходваме по $90 за материали и работна заплата и ни остават по 10$ печалба, която е нашата заплата. Това означава, че покупателната способност на цялото население ще бъде $90+$10, умножено по 2, т.е. общо $200. Но, за да ви платим, ще трябва да продадем продукцията си за $210. Ако единият от нас успее да продаде всичко произведено за 105$, другият в най-добрия случай може да се надява да получи не повече от $95. Освен всичко друго част от неговата продукция няма как да се продаде, защото в хората няма останали пари, с които да я купят.

Но дори и ако събере тези $95, вторият бизнесмен пак ще ви дължи още $10 и ще може да ви се издължи само ако отново заеме пари от вас. Такава система просто не може да съществува.

Очевидно би трябвало да отпечатате $105, т.е. $100 за мен и $5 – за вашите собствени разходи. Така в обръщение ще има $105 и ще е възможно дългът да бъде върнат.”

Фабиан внимателно го изслушал и в заключение казал: „Финансите са нещо много сложни, приятелю, и тяхното изучаване изисква много години. Нека оставим на мен грижата за финансовите проблеми, а вие се заемете с вашите задачи. Направете дейността си по-ефективна - увеличете производството, намалете разходите; станете един по-добър бизнесмен. А аз винаги ще съм готов да ви помогна.”

Мъжът си тръгнал, макар да останал неудовлетворен. Имало нещо грешно във финансовите операции на Фабиан и той усещал, че не е получил точните отговори на въпросите си.

Но повечето хора вярвали на Фабиан. „Той е експерт, а всички останали вероятно грешат. Погледнете как разцъфтя страната, как нарасна производството ни – би трябвало все повече и повече да забогатяваме.”

За да връщат лихвите по заемите си търговците били принудени да вдигат цените на стоките. Наемните работници се оплаквали, че заплатите им са твърде ниски. Работодателите отказвали да плащат по-високи заплати, кълнейки се, че това ще ги разори. Фермерите не можели да получат справедлива цена за стоката си. Домакините се оплаквали, че храната е станала непосилно скъпа.

И накрая част от хората направили нещо нечувано преди - вдигнали се на стачка. Още една част от населението обедняла, а техните близки и роднини нямали средства, за да им помогнат. Повечето забравили за цялото обграждащо ги богатство – плодородните земи, обширните гори, полезните изкопаеми и домашните животни. Тези хора вече можели да мислят само за едно - парите, които вечно не им достигали. Но никога не обвинявали паричната система. Те вярвали, че всичко е под контрола на Правителството.

Част от хората с някакви спестявания обединили наличните си пари и образували взаимоспомагателни каси или финансови компании. Така те можели да получават 6% или повече, което било по-добре от трите процента, които давал Фабиан, но можели да дават заеми само до размера на средствата, с които разполагали. Те нямали особената способност да създават пари от нищото просто пишейки числа в счетоводните си книги.

Появата на такива финансови компании разтревожила Фабиан и приятелите му, и скоро след това те създали собствени финансови компании. В повечето случаи те просто купили вече работещи компании, които все още не били успели да разгърнат дейността си. И много скоро всички финансови компании или станали собственост на Фабиан и приятелите му, или били управлявани от тях.

Икономическата ситуация се влошила. Наемните работници били убедени, че техните шефове печелят твърде много. Работодателите пък твърдели, че работниците са станали твърде мързеливи и не си заработват заплатите. Всички започнали взаимно да се обвиняват. Правителството не намирало изход от ситуацията, а като най-неотложна задача се очертавало решаването на проблема с нарастващата мизерия.

Правителството разработило схеми за социално подпомагане и прокарало закони, според които от всички хора задължително трябвало да се събират парични такси, които били наречени данъци. Това разгневило много хора – те все още вярвали в старомодната идея, че всяка помощ за ближния трябва да е доброволна.

„Тези данъчни закони не са нищо друго освен узаконен грабеж. Да отнемеш нещо от някого против волята му е кражба, независимо от целта, за която то ще бъде използвано.”

Но всеки се чувствал беззащитен и не искал да влезе в затвора, защото такава била присъдата за отказалите да платят данъците. Първоначално схемите за социално подпомагане подобрили нещата, но не след дълго положението пак се влошило и този път трябвали много повече пари. Цената на социалните схеми ставала все по-висока и по-висока, а за прилагането им били нужни все повече държавни служители.

Повечето чиновници били честни хора и се стараели да направят най-доброто, на което са способни. Те не харесвали непрекъснатото увеличаване на данъците и в крайна сметка не намерили друга възможност, освен да поискат заем от Фабиан и приятелите му. Обаче нямали никаква идея как точно ще върнат взетите назаем пари.

В същото време положението продължавало да се влошава. Родителите вече не можели да плащат за образованието и лечението на децата си. Една след друга започнали да банкрутират транспортните фирми.

Правителството било принудено да поеме и тези разходи. Сфери като образование, транспорт, здравеопазване и много други станали държавни, и работещите в тях преминали на държавна служба, но малцина били доволни от новото си положение. Дори и да получавали прилична заплата, те загубили самостоятелността си, станали винтчета в някаква огромна машина.

Нямало място за лична инициатива, не се ценели вложените усилия, заплащането било фиксирано и нямало никаква перспектива за растеж – това било възможно да стане едва след като някой се пенсионира или умре.

В своето отчаяние правителствата решили да потърсят Фабиан за съвет, тъй като той бил считан за много вещ в решаване на финансови проблеми. След като ги изслушал, той им казал: „Много от хората не са в състояние сами да решават проблемите си и се нуждаят от някой, който да им помогне. И сигурно ще се съгласите с мен, че повечето хора имат правото да водят щастлив и осигурен живот. Един от най-великите ни лозунги е „всички хора са равни”, нали така?

Тогава единственият начин да се балансират нещата е да се вземат от богатите ненужните им излишъци и да се дадат на бедните. Въведете такава данъчна система, че колкото повече вземаш, толкова по-висок данък да трябва да плащаш. От всеки събирайте данъци съобразно възможностите му да ги плати, а на всеки раздавайте помощи съобразно нуждите му. Направете образованието и здравеопазването безплатни за тези, които не могат да си ги позволят.”

Те си тръгнали и без да се замислят много над думите на Фабиан, въвели нарастващи данъци върху доходите – ако имаш по-високи доходи, ще плащаш и по-високи данъци, което не се харесвало на никого, но наказанието за неплатени данъци било затвор.

Новите данъци принудили търговците отново да вдигнат цените. Наемните работници поискали повишения на заплатите си, поради което част от предприемачите фалирали, а много от оцелелите заменили работниците с машини. Това предизвикало ново увеличение на безработицата и принудило правителството да увеличи и разшири схемите за социално подпомагане.

Били въведени специални тарифи и други защитни механизми, единствената цел на които било запазване на обществено-значими отрасли - просто за да осигуряват работа на хората. Някои хора вече си задавали въпроса дали задачата на промишлеността е да произвежда стоки, или да осигурява заетост на работната ръка.

Тъй като нещата продължавали да се влошават, били направени опити да се контролират работната заплата, цените и други. Правителството се опитало да събира повече пари чрез въвеждането на разнообразни допълнителни налози - върху продажбите, заплатите и т.н. Някой дори изчислил, че в цената на готовия хляб над 50% били данъци.

Появили се “експерти”, някои от които влезли в състава на правителството, но заключенията на всяко отчетно годишно събрание били, че данъците трябва да се намалят, а крайният резултат винаги бил тяхното увеличаване.

Фабиан започнал да изисква изплащане на дължимите му лихви, поради което все по-голяма част от данъчните постъпления отивала за тяхното погасяване.

Дошло времето на партиите и политиката – хората започнали да обсъждат коя група от управляващи би могла най-добре да реши проблемите им. Обсъждали се личности, идеи, лозунги... всичко друго, но не и истинската същност на проблема. Никакви съвещания, обсъждания и събирания не били в състояние да намерят изход от положението.

В един от градовете процентът на лихвите, дължими по заемите, надхвърлил събираната през годината сума от данъци. В цялата страна нараствала сумата на неизплатените дългове; започнало начисляване на лихвен процент върху неизплатената сума на предишната лихва.

Постепенно по-голямата част от реалните богатства на страната станала собственост или преминала под контрола на Фабиан и приятелите му, които по този начин придобили контрол и над самите хора. Но този контрол все още не бил пълен. Те знаели, че няма да са в пълна безопасност, докато не придобият власт над всеки отделен човек.

Повече от хората, които били враждебно настроени спрямо налаганата им система, били заставени да мълчат или чрез финансов натиск, или чрез публично злепоставяне. За тази цел Фабиан и приятелите му купили повечето медии - вестници, телевизионни и радио-станции, и внимателно подбирали назначаваните в тях служители, голямата част от които най-искрено и честно желаели да подобрят света, но така и не разбрали как са били използвани. Защото действията им винаги били насочени към резултатите от проблема, но не и към неговата същност, т.е. причината, която го е предизвикала.

Имало много и различни вестници – както леви, така и десни, както за работници, така и за шефове, и т.н. Нямало значение към коя група принадлежите, нито пък в кой вестник вярвате – важното било да не се замисляте над същността на проблема.

Планът на Фабиан бил близо до пълното си осъществяване – цялата страна му била длъжник. Чрез образованието и медиите той бил в състояние да контролира съзнанието на хората - те били в състояние да мислят и вярват само в това, което той искал.

Какво удоволствие би могъл да изпита този, който има много повече пари, отколкото би могъл да похарчи? За хората със съзнание на господари, отговорът е власт – безусловна, всеобхватна, неограничена власт над останалите човешки същества. Идеалистите били използвани да работят в средствата за масова информация и в правителствените органи, но истинските управляващи, каквито търсел Фабиан, били тези със съзнанието за висша управляваща класа.

Повечето от останалите златари правели същото, но след като изпитали изобилието и му се наситили, то вече не им доставяло удоволствие. И тъй като имали нужда от предизвикателствa и нови емоции, властта над масите била това, което търсели.

Те нямали никакви съмнения, че превъзхождат всички останали. “Да управляваме е наше право и задължение. Масите не знаят кое е добро за тях и кое – лошо. Някой трябва да ги обединява и направлява. Ние сме родени, за да управляваме.”

По цялата страна Фабиан и приятелите му притежавали много частни заемни офиси, собствениците на които били различни хора. Теоретично те се конкурирали помежду си, но на практика работели съвместно. След като успели да склонят част от правителството, те основали нова организация, която нарекли Централен Паричен Резерв. При това дори не им се наложило да изразходват част от собствените си пари – просто си отпуснали кредит, използвайки за гаранция част от вложенията на населението.

Погледнaта отстрани, тази организация била собственост на държавата и задачата й била да следи и регулира паричните потоци. Но, по необясними причини, в Борда на Директорите й не бил допснат нито някакъв член на правителството нито пък какъвто и да е държавен служител.

Правителството престанало да заема пари директно от Фабиан, а вместо това преминало към използване на система от бонове, работеща директно с Централния Паричен Резерв. Като гаранция за връщане на дълга се използвала сумата на очакваните данъчни постъпления за следващата година. Това било в пълно съответствие с плана на Фабиан – да отклони от себе си всякакви подозрения, насочвайки цялото внимание към действията на изцяло правителствена организация. Зад кулисите обаче, нещата продължавали да са в негови ръце.

Неявно Фабиан имал такова влияние над правителството, че то било принудено да следва указанията му. Той често се хвалел: “Нека аз контролирам държавната хазна, пък законите да ги прави който иска.” Нямало никакво значение кой е спечелил изборите, нито коя партия управлява. Фабиан контролирал парите - кръвта на нацията.

Правителството получило парите, но върху всеки заем задължително се начислявала лихва. Социалните схеми все повече се разширявали, а социалните разходи нараствали непрекъснато. Много скоро правителството открило, че вече не просто не можело да се говори за изплащане на заема, а ставало почти невъзможно да се изплаща даже лихвата му.

Въпреки всичко все още имало хора, които продължавали да си задават въпроса: „Парите са създадени от хората. Следователно те трябва да служат на хората, а не да ги управляват, нали?” Но тези хора ставали все по-малко и техните гласове потънали в безумното търсене на несъществуващата лихва.

Правителства и партии се сменяли, но политиката си оставала същата. Независимо кой „държал” властта, с всяка изминала година крайната цел на Фабиан ставала все по-близка. Действията на всички останали хора нищо не означавали – данъците вече били достигнали предела на възможностите им; те просто не можели да плащат повече. Назрявал моментът за последното, финално действие на Фабиан.

10% от парите все още съществували под формата на банкноти и монети. Те трябвало да бъдат иззети така, че да не се предизвикат подозрения. Като използвали парите в брой хората можели да купуват и продават както им харесва, а това означавало, че макар и донякъде, все още сами управлявали живота си.

Но да носиш в себе си пари в брой не било винаги безопасно, а чековете не се приемали извън пределите на дадена страна. Ето защо се търсело нещо по-удобно. Фабиан отново имал готов отговор. Неговата организация снабдила всеки с малка пластмасова карта, на която било записано името на човека, поставена неговата снимка и идентификационен номер.

При показване на картата, независимо от мястото на покупката, търговецът се свързвал по телефона с централен компютър и проверявал наличието на кредит. Ако имало такъв, собственикът на картата можел да купи каквото поиска, в рамките на определена сума.

Първоначално хората получили правото да плащат на кредит неголеми суми, като при връщане на кредита в рамките на текущия месец не им вземали никаква лихва. Това било чудесно за тези, които работели на твърда заплата, но не се харесвало на онези, които започвали свой собствен бизнес. Те трябвало да купят машини и суровини, да произведат стоки, да платят заплати, да продадат произведеното и едва тогава можели да върнат кредита. Но за всеки просрочен месец върху техния кредит се начислявала 1.5% лихва, а това означавало 18% за една година.

Предприемачите нямали друг изход, освен да добавят тези 18% към цените на произведените стоки. Но тези допълнителни пари или кредит (18%) не били дадени на никого, следователно изобщо не били в обръщение. В рамките на всяка държава пред предприемачите била поставена нерешимата задача да платят $118 за всеки $100 взети назаем, но допълнителните $18 просто не съществували.

Фабиан и приятелите му още повече заздравявали общественото си положение. Вече не просто ги уважавали, а ги възприемали като фундамент, като опора на обществото. Техните изказвания по финансови и икономически въпроси се възприемали с почти религиозна вяра.

Под бремето на непрекъснато нарастващите данъци и такси много от малките фирми фалирали. За много дейности започнали да се изискват разнообразни разрешения (лицензи), така че за останалите в бизнеса ставало все по-трудно да оцеляват. Фабиан притежавал и управлявал всички големи компании, които имали стотици филиали или дъщерни фирми. Привидно те създавали впечатление за взаимна конкуренция, макар че той ги контролирал без изключение. Накрая всички техни конкуренти били принудени да прекратят дейността си. Същата участ сполетяла водопроводчици, дърводелци, фирми за електроника и повечето други малки предприятия – погълнали ги гигантските компании на Фабиан, които до една имали държавна подкрепа.

Целта на Фабиан била пластмасовите му карти да заменят изцяло всички монети и банкноти. Така, след тяхното изтегляне от обръщение, щели да продължат да съществуват само тези дейности, които използвали системата на компютърните карти.

Той предвиждал, че вероятно някои хора ще губят картите си и няма да могат да купуват и продават каквото и да било, преди да преминат през повторна идентификация. Настоявал да се въведе закон, предоставящ му пълен контрол – закон, който да задължава всеки човек да има собствен идентификационен номер, татуиран на ръката му. Този номер трябвало да е видим само при осветяване със специална светлина, излъчвана под командата на компютър. Всеки отделен компютър трябвало да бъде свързан със супер-мощен централен компютър, така че Фабиан ще можел да знае всичко за всеки.

Между другото, в банковата система за това се използва терминът FRB (Fractional Reserve Banking).

Разбира се, тази история е измислена.

Но ако тя много ви прилича на действителността и искате да разберете кой е Фабиан в реалния живот, едно добро начало може да бъде изучаване на действията на английските златари от 16 и 17 век.

Например, Английската банка е основана през 1694 година. Крал Уйлям III затънал във финансови проблеми като следствие от войната с Франция. Златарите му „заели” 12 милиона английски лири (нечувана сума за онези времена), при следните условия:

• 8% лихва; трябва да се има предвид, че съгласно Великата харта на свободите (наричана също Магна Харта, подписана от крал Джон Безземни на 15.06.1215г.), по него време получаването на лихва срещу заем се е наказвало със смърт.
• Кралят трябвало да предостави на златарите писмо, разрешаващо на банката да раздава кредити.

До този момент всички операции, засягащи издаването на разписки за големи суми пари, които те не са имали като депозит, са били абсолютно незаконни. Кралското писмо ги узаконило.

През 1694 Уилям Петерсен получил това кралско писмо за Английската банка.

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ от автора: 9 октомври 2008 г.

Тази история беше поставена в Интернет единствено за целите на обучението. Много хора я преведоха на техните езици и я поставиха в Интернет, което беше нещо много полезно. За съжаление се намират и такива, които я представят като тяхна, без никаква благодарност към мен. Нещо повече - те я преработват в съответствие със собствените им разбирания, като добавят и премахват части от нея (обикновено свързани с някакви заговори, древни мъдрости, мистерии и религии). По този начин тези хора фактически помагат на врага. Как?

Рано или късно, думите на лорд Актън ще станат реалност.
Той е казал:
„Отлаганият от векове сблъсък, който рано или късно ще трябва да се състои, е битката ХОРАТА СРЕЩУ БАНКИТЕ”.
Независимо от езика на който говорим, тази битка наближава с всеки изминал ден.

Моля ви, не давайте на врага каквото и да е, което може да се използва за разделяне на ХОРАТА, защото така той получава огромното предимство да отклонява вниманието им от истинския проблем, че 100+0 не е = 105.

Моля да не променяте оригиналния текст, намиращ се на:
http://www.larryhannigan.com/TheEarthPlus5.htm
както и да ми отдавате дължимото уважение.

ЦИТАТИ:

Британска Енциклопедия, 14-то издание –
“Банките създават кредит. Грешно е да се счита, че банковият кредит представлява наличните в банката парични вложения. Банковият заем е чиста добавка към намиращата се в обръщение налична парична маса.”

Лорд Акшън - министър на правосъдието в Англия 1875 -
"...отлаганият от векове сблъсък, който рано или късно ще трябва да се състои, е битката на ХОРАТА СРЕЩУ БАНКИТЕ."

Мистър Региналд Маккенън, по времето на председателството на централната банка в Лондон:
"Притеснява ме това, че на обикновените хора не би им харесало ако им кажат, че банките могат да създават и унищожават пари когато поискат. И че те са тези, които управляват кредита на нацията, направляват политиката на правителствата,и държат в ръцете си съдбата на хората.”
Мистър Филип А. Бенсън , Президент на Американската асоциация на банкерите, юни 1939 г.
"Няма по пряк начин за контрол над една нация, освен чрез кредитната (паричната) й система."

Американско списание на банкерите 25-ти август 1924 -
"Капиталът трябва сам да се защитава, използвайки и комбинирайки всички възможни начини със законодателството. Дълговете трябва да се натрупват, а връщането на боновете и ипотечните кредити трябва да се изисква колкото е възможно по-бързо. Хората, които са загубили домовете и имуществото си в резултат на съдебни процеси стават по-покорни и управляеми, а управляването с твърдата ръка на закона е по-лесно, когато е наложено чрез централната монетарна власт, под контрола на водещите финансисти.

Извадка от "Управлението на нашите спестявания”, брой 2, от Лен Клампет:
„Има четири неща, които са необходими, за да се развива заплатена трудова дейност:

• Работа, която да бъде извършена.
• Необходимите за това материали.
• Необходимата работна сила.
• Пари за заплащане на труда.

В писмо от 25 юни 1863, написано от братя Ротшилд до банкерска фирма в Ню Йорк, четем:
"Малкото, способни да разберат системата (на чекове и кредити), ще бъдат така впечатлени от възможностите й, или така зависими от нея, че от тази група хора не трябва да се очаква никаква съпротива. От друга страна, по-голяма част от хората, нямат умствените възможности да разберат огромните предимства, които капиталът извлича от такава система; те ще носят бремето си без да се оплакват и вероятно даже без да подозират, че тази система е срещу интересите им (тъй като им нанася щети).”

Следващият цитат е препечатан във вестник "Управител на Айдахо", САЩ, 26 август, 1924 и два пъти е бил прочитан в Парламента: от Джон Еванс в 1926 г. и от М.Д. Кован, на работна сесия през 1930-1931 г.

През 1891 г. на американските банкери и техните агенти е било разпратено конфиденциално писмо, съдържащо следните нареждания:
"Упълномощаваме нашите агенти по заемите в западните щати да предоставят заеми от нашите фондове само срещу ипотека на недвижима собственост, с краен срок на заема 1 септември, 1894 г., и нито ден повече.
От първи септември 1894г. заемите да не се подновяват при никакви условия.
На първи септември 1894г. ще изискаме изплащане на заемите, ще изпълним ипотечните условия и ще влезем във владение на земите.
Ще можем да вземем две-трети от фермите на запад от Мисисипи, а също така и хиляди на изток от Голямата Мисисипи, на определени от нас цени. Също така можем да придобием три-четвърти от западните ферми, както и парите на страната. Така фермерите ще станат арендатори, както е в Англия.”

Въздействието на парите върху обществото може най-лесно да се разбере, ако си представим, че използваните в икономиката пари са като билетите в железопътния транспорт. Билетите са отпечатани от печатар, на когото е платено за извършената работа. Печатарят никога няма претенции за собственост върху билетите, които е отпечатал. И даже не може да си представи, че железопътната компания ще откаже на пътниците места във влака поради това, че в момента няма отпечатани достатъчно билети. Точно по същата причина правителството не би трябвало да изхвърля хората от икономическата дейност само защото няма достатъчно количество пари.

Нека предположим, че правителството заеме от банкерите 10 милиона долара. Тяхното производство ще струва на банкерите само няколко стотици долара и още малко – за да ги осчетоводят. Смятате ли за справедливо гражданите на страната ежедневно да се борят за всеки цент, издържайки семейство, дом и т.н., докато банкерите дебелеят от печалбите си?

Кредитите, раздавани от държавните банки, са по-добри от тези на частните банки, защото в този случай поне не е необходимо да се събират данъци от хората, за да се върнат лихвите към частните лица, което всъщност увеличава цената на кредита. Построеното с кредит от държавна банка е актив, който замества парите, които са били създадени за заплащане на работата в момента на завършването й.

Нито един от проблемите ни няма да изчезне, докато не коригираме системата за създаване, разпределение и обръщение на парите.

И така, какво поддържа съществуването на банковата система?

Представете си, че сте един изключително успешен бизнесмен, който се нуждае от разширяване на бизнеса си, поради което вземате от местната банка $10 000 заем (или овърдрафт). Известно време нещата вървят добре и вие връщате $5 000, т.е. половината от заема. Но след това нещо се обърква и сте принуден да уведомите банката, че повече не сте в състояние да покривате плащанията по лихвите и главницата на заема.

Обаче остатъкът (5 000 долара), който не можете, няма, или не сте върнали, остава в обръщение без лихва за другите, които ще плащат лихви и главници по техните заеми.

Точно парите от просрочените заеми са тези, които позволяват на системата да продължи съществуването си.

Разбира се, банките казват, че това не става по тяхно желание, но в действителност в случая те могат да приберат част от реалните ви активи заради кредита, който съществува само в техните счетоводни книги. Винаги когато задълженията надхвърлят определено ниво, към банките отново потичат откази от плащания на останалите части от кредитите, при което те прибират реални активи срещу заемите, които не са върнати.

И така, кой фалира и защо?

Държавите никога не фалират. Ако се налага елиминиране на правителство, което пречи на банките да контролират нещата, това е съпроводено с война и революция. Големите корпорации обикновено се оставят на спокойствие, тъй като те са необходими в задаващото се глобално световно правителство, а не в локалните държави.

Фалиралите са почти винаги измежду тези, които са най-малки и най-неспособни да се съпротивляват, например дребни предприемачи, собственици на жилища и особено семейни фирми. Справянето с тях създава най-малко неприятности. Подпомагането на Израел, народите на комунистическите държави, както и международното банково кредитиране, е с цената на фалирането на дребния бизнес. Западните правителства раздават милиарди долари като чуждестранна помощ, а в същото време ежемесечно фалират хиляди фермери и дребни бизнесмени.

Така че, плащайки нашите такси и данъци, за какво всъщност го правим? Тези, които сега управляват и контролират света, без угризения докарват до фалит дребни собственици, бизнесмени и особено фермерите, които искат сами да вземат решения и са готови да си понесат последствията. Обикновено те не се ровят из историята и икономическите превратности, но се чувстват в правото си да поискат от банките необходимите им заеми. Когато фермите са във възход точно банките ги насърчават да теглят заеми. Тези, които движат банковата система добре знаят, че именно фермерите и хората на дребния бизнес са най-независимата част от всяка нация.

Затова ги насърчават да теглят заеми, за да могат по-късно да ги доведат до фалит и да убият тяхната независимост.

Посаденото житно зърно създава стотици нови зърна – това нарастване е дар от Бога. Животните също се размножават, но парите, в каквато и форма да са, не могат, въпреки че хората все още го вярват. А днес много хора преживяват от заеми. Парите са прекрасна система, много по-добра от размяната на стоки.

Същността на проблема не е в създаването на парите като еквивалент на богатството на нацията или в отпускането на заем за някого. Проблемът е в лихвата, тя е коренът на всичките ни икономически проблеми. Казват ни, че всички нации са задлъжнели. Запитайте се сами, или пък попитайте кой да е политик – щом всички нации са задлъжнели, кой ги кредитира?

От редакцията

Третата вълна
Тя унищожава всичко, което ни прави българи

Първата вълна на разрухата, която носи името на Желю Желев и Филип Димитров, опустоши нашето селско стопанство. Като истинско цунами тя  връхлетя страната след парламентарните избори  през 1991 г., когато СДС спечели и на власт дойде фаталното за страната правителство на Филип Димитров.
Вдъхновявано от президента Желев, правителството на Димитров прие един от най-ужасните закони у нас - Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ. бр.17 от 1 март 1991 г., с множество последващи изменения и допълнения). Именно с този закон бе ликвидирано в буквалния смисъл на думата нашето селско  стопанство. Създадените органи така и бяха наречени - ликвидационни съвети, доколкото тяхната задача бе именно ликвидирането на ТКЗС, които съставляваха основата на нашето едро селско стопанство. Те не само ликвидираха юридически кооперативните стопанства, но и ограбиха тяхното имущество. Това,

което не можа да бъде заграбено, бе унищожено

Милиони селскостопански животни (1 млн говеда, 2,5 млн свине, 5,5 млн овце) бяха изклани, материални ценности за милиарди левове (40 хиляди трактора, 10 хиляди комбайна машинен парк, съоръжения за напояване на 10 милиона декара земя, хиляди селскостопански сгради) бяха  разрушени или разпродадени на безценица. Самата земя бе, по идея на президента Желев, върната на в реални граници, което доведе до неимоверното раздробяване на земеделските земи. 
Катастрофалното положение в селското стопанство се признава днес и от официални длъжностни лица. Ликвидационните съвети, заяви неотдавна министърът на земеделието Мирослав Найденов, доведоха българското животновъдство до спад не в проценти, в пъти. Пак той съобщава, че производството на зеленчуци в България е спаднало четири-пет пъти. А според Александър Каракачанов, лидер на Зелената партия с ликвидационните съвети започна най-безумният и срамен процес в икономическата история на страната ни.
Втората вълна на разрухата, която опустоши нашата промишленост, е свързана преди всичко с името на Иван Костов. Осъществената от неговото правителство

приватизация пропълзя като проказа

за да унищожи за две-три години създаваното с десетилетия. Правителството на Костов доведе приватизацията до нейния абсурд. Тя придоби най-напред подчертано криминален характер. (Тя бе  една не съвсем скрита форма на истински грабеж.)  Тя, освен това, се оказа дълбоко противопоказана за нашата икономика. Подчинена не на идеята за една по-висока ефективност, а на идеята за създаване на капиталистическа класа, тя срина нашата промишленост.  
Държавни и общински предприятия се продаваха буквално на безценица и във всички случаи някъде между 20-40% от действителната им стойност. "Кремиковци" бе продаден за 1 долар, а по-късно  препродаден за няколко стотин милиона долара. БГА "Балкан", чиято собственост по света възлизаше на милиони долари бе продадена за 150 хил. долара. В края на 1997 г. Обединената българска банка бе продадена на Европейската банка за възстановяване и развитие, инвестиционния  фонд "Опенхаймер и Ко" и Булбанк за 3 млн. долара. 3 години по-късно те продават дяловете си от тази банка на Националната банка на Гърция, но вече срещу 207 млн. долара. На безценица бе продадена и Булбанк, както и много други крупни държавни обекти. Сочат се различни числа за действителната стойност на разпродадените предприятия, но в държавната хазна така или иначе са влезли не повече от 20% от тази стойност. Другото е присвоено, т.е. откраднато. Твърди се, че от различните приватизационни сделки са се облагодетелствали приятелите на Костов и самият Костов.
Капиталистическата класа, която трябваше да възникне в резултат на приватизацията, се оказа

тежка социална малформация

Обогатилите се лица използват натрупаните "капитали" не за развитието на икономиката ни, а за да си осигурят "сладък живот". Почти нищо от получените "капитали" не се върна в промишленото производство, за да обслужи интересите на страната, а се превърна в луксозни жилища, скъпи коли, яхти, самолети и пр. Нашата буржоазия има изцяло паразитен характер. Нейната единствена грижа е да изяде това, което други преди нея са създали. Тя живее на принципа "След нас, ако ще и потоп!".
В резултат на така осъществената  приватизация бяха ликвидирани почти всички основни клонове на нашата промишленост: оръжейната, тютюневата, текстилната, хранително-вкусовата, електрокарната и всичко, което можете да си помислите.
Правителството на Иван Костов нанесе тежки удари на нашата промишленост и с изцяло компрадорската си политика. То се ръководеше не от интересите на България, а от интересите на чужди капиталистически формации. То дори изпревари очакванията на чуждите интереси, като   предсрочно затвори 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй".  .
Третата вълна, която носи името на партията ГЕРБ и нейните главни  шамани  Бойко Борисов, Симеон Дянков и Симеон Игнатов, днес

опустошава духовното пространство

на нашата Родина. Това е без съмнение най-страшната вълна. Тази трета вълна унищожава всичко онова, което ни прави българи. Предприет е истински поход срещу различните средища на българския дух - науката, културата, изкуството. Закриват се учебни заведения, театри, опери, други културни институти. Полагат се неимоверни усилия да се ликвидира БАН - това вековно огнище на българския изследователски дух. Преди да сме изчезнали като количество, ние ще изчезнем като качество, т.е. като българи по национално самосъзнание. Духовното ни развитие е блокирано.
Не зная доколко е вярно, че  Алън Дълес е произнесъл в началото на студената война: " Ние ще хвърлим всичкото злато на САЩ, цялата сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората от социалистическия свят. Незабелязано ще подменим човешките ценности с фалшиви. Как? Ще намерим единомишленици в тези страни и Русия. Ще разгърнем грандиозна по мащаби разложителна работа, ще изтръгнем социалната същност на литературата, ще насърчаваме автори, които втълпяват в човека култ към секса, насилието, садизма, предателството, т.е. безнравствеността. Нужни са ни писания, осмиващи естествеността и почтеността като архаични отживелици. Простащината, наглостта, лъжата и измамата,  пиянството и наркоманията, животинският страх сред хората, безсрамието и доносничеството и още много пороци, заложени в човека, трябва да се раздвижат. Така ще разклащаме поколение след поколение, ще предизвикваме ерозия и развращаване на младежта. Ще създадем човек  с консумативна  психика на елементарен потребител. Всичко това ще вършим под девиза: защита правата на човека и гражданските му свободи".
Повече от вероятно е Дълес да е изрекъл тези думи, защото у нас стана точно това, което по-горе четем. Страната ни е залята от престъпност, наркомания, проституция, хазарт, лихварство.

Вместо литература ни поднасят порнография

Кичът и чалгата завладяват все по-широки пространства. Разните шоумени "култивират" простащина, низък вкус, пошлост, безогледност. Внасяните в насипно състояние американски филми задръстват общественото съзнание със секс и насилие. Няма никакво благородство, изисканост, почтеност.
България от държава на духа, по думите на великия Лихачов, се превръща в бунище на всякакви нравствени нечистотии.
Но какво можем да очакваме от едно управление, чийто пръв държавен и партиен ръководител си служи с речника от най-долната квартална кръчма.
Силно се боя, че след тази трета вълна, няма да има нужда от четвърта. Тя, четвъртата, няма да има вече какво да опустошава. 
Бива ли обаче останалото да е мълчание!?

Публиката имаше щастието да се наслади на великолепните изпълнения на Мария Цветкова и Петър Христов. Прекрасно беше и изпълнението на танцовият състав към операта, ръководен от Гриша Роглев.
Сред многобройната, но елитна публика бяха забелязани видни политически личности от местно значение.

Станчо Павлов

Станчо Павлов

Той знае Къде, Кога и Как!

Станчо Павлов

Публикуваме Протокола за присъединяване към политическо обединение "НОВ ПЪТ" -гр. Бургас

НАРОДОВЛАСТИЕ – ЧОВЕКОЛЮБИЕ!
Регионално Политическо Обединение „НОВ ПЪТ ” – гр. Бургас
гр. Бургас – 8000: Гаров площад „клуб на ЗС Ал. Стамболийски ”

ПРОТОКОЛ № __
За присъединяване на политическа партия, съюз, неправителствена организация и др.

1. Приемаме основните принципи и цели, залегнали в Учредителния протокол от 01.05.2010 на РПО „НОВ ПЪТ ” – гр. Бургас
2. Ще спазваме на равноправни начала всички изискванията и условията на Учредителния протокол на Обединението.
3. Ще работим активно за съвместно реализиране на набелязаните цели и задачи на Обединението.

На тази дата беше учреден студентския клуб на любителите на математиката към нашия университет.

На учредителното събрание присъстваха студенти, преподаватели и гости. Преподавателите бяха проф. Влаев, проф. Костов и гл. ас. Павлов. Присъстваха още уважаваните граждани Радостин Желязков, придружен от сина си Калин, Георги Николов, който е и координатор на "Земеделски съюз - Александър Стамболийски" със своята съпруга и Пламен - студент по психология в Американския университет.

Марина прочете проекта за правилник на клуба, с който вече запознахме нашите многобройни читатели. Проф. Влаев направи забележка за затвореността на клуба, на което му беше отговорено от Радостин, че в клуба могат да членуват студенти, преподаватели, граждани и организации. "Каква по-голяма отвореност?", риторично попита той.

Правилника за за устройство и дейност на клуба на любителите на математиката беше приет. Проф. Влаев даде важни препоръки за дейността на клуба.

За име на клуба Станчо Павлов предложи "Аз - ижица", като първата и последната буква на глаголическата азбука. "Като "Алфа и омега"." - забеляза проф. Костов. Другото предложено име беше "Интеграл". В разразилата се дискусия до единодушие не се достигна, затова въпросът остана открит. Но за сметка на това, единодушно за председател на клуба бе избрана Марина - студент по химия.

Открит остана и въпросът за механизма на приемане на членове. Бе предложено, отново от Станчо, временно де се направи страница на този електронен адрес. Но докато го чакаме Марина предложи своя. Авторът по небрежност не го записа. Очаквайте го тези дни.

Молба

от Станчо Павлов -
преподавател в университет "проф. д-р Асен Златаров" - Бургас

Моля, да бъда приет за член на студентския клуб на любителите на математиката.

1. изготването и публикуването на учебни материали в интернет
2. подготовка за изпит по математика на студенти, които почти са се отказали поради отчаяние

С уважение Станчо Павлов

Правилник за устройство и дейност на
студентски клуб на любителите на математиката

Общи положения

I Цели

1. Подпомагането на университета в постигане на неговите идеали във възпитателната, научната, техническата и икономическата дейности;
2. Усъвърщенстването на педагогическата и методичната дейности, обогатяване на учебния процес и университетската материална база;
3. Популяризирането на научните достижения на човечеството и тяхното приложение в технологиите.

II Задачи на клуба, произтичащи от поставените цели

1. Оказване на методична помощ на студентите чрез изработване на страници с учебно съдържание, намиращи се на предназначен за целта сървър;
2. Подготовка и организация на курсове, водени от студенти и преподаватели, предназначени за успешно полагане на изпити;
3. Рециклиране и ремонт на електронна, битова и офис техника - дейност, осъществявана от студенти от съответните специалности електроника и електротехника, под ръководството на преподаватели;
4. Оказване на научно-методична помощ или научни консултации по проблеми от компетентността на Клуба;
5. Популяризиране на дейността на Клуба.

III Средства:

1. Доброжелателната подкрепа от нашия университет;
2. За реализацията на задачите е небходимо активно участие на всички членове с предложения за дейности по изпълнението им;
3. Материални средства, получени от осъществяваните дейности на Клуба;

IV Ръководство, структура и отговорности

1. Сигурност.
   Определя рисковете за съществуването на клуба и ги предотвратява;
2. Наука и научни консултации.
   Съдейства за осъществяване на научната и консултативна дейност привличайки подходящи специалисти и договаря тяхната дейност и срокове;
3. Информация.
   Осъществява информационно дейностите на клуба;
4. Връзки.
   Осъществява контактите с лица и организации от клуба или извън него;
5. Финанси.
   Отговаря за събирането и отчитнето на членския внос.
   Отговаря за материалното овъзмездяване на клуба при осъществяване на дейности и правилно и справедливо разпределение на получените средства.

IV Членство и общо събрание

1. Студенти от нашия университет, спазващи моралния кодекс на клуба;
2. Преподаватели;
3. Граждани, фирми и организации.

Морален Кодекс на членовете на клуба

1. Да се отнася коректно и с уважение към студентите, преподавателите и членовете.
2. Да изучава науките според и много над своите възможности, защото ученето увеличава способностите.
3. Да е съвременник по отношение на знанието.
4. Да изисква от обществото и да осъшествява чрез него своята реализация като гражданин, работник и учен.
5. Да бъде скромен, трудолюбив и пестелив.
6. Да прави мястото, в което се намира, най-доброто място за живеене.
7. Да обичат Родината повече от всичко и никога от тази любов да не правят кариера.

Честит ни празник Братя Българи!
Честита ни Свобода!
И подарена и извоювана и изстрадана!

Изображението е заимствано от
http://festival.1september.ru/articles/511801/

В. Верещагин (1842–1904)

Стихотворенията са заимствани от
http://www.slovo.bg/

Честване на годишнината на освобождението на гр. Бургас от братушките от Политическо обединение "Нов път"
Фотожурналист-Борислав Пенков

---

---

---

---

Станчо Павлов

Небесни явления

Лозунги и плакати от протестния митинг на БСП в Бургас

Отменят се демократичните права на гражданите!

700 000 души от 1554 села без право на избор!

Долу фалшивия морал в политиката!

За по-високи пенсии за по-добри старини.

Не на полицейското беззаконие!

Ние сме против новия данък "колиба"!

Капитал Световен Банков,
вземи си Дянков!

Ще хващаме гората.
Не я сечете, не я палете, не я продавайте!

Искания на Дядото и на първоапостолите на социализма в България
през 1891-1910 г.

Заимствано от статията
"ЕДИН ПРИЗРАК БРОДИ ИЗ БСП -
ПРИЗРАКЪТ НА ПРОМЯНАТА"
автор: Николай Петев - сп. "Понеделник" бр 5/6

• справедливи общински данъци;
• прозрачност и публичност на общинските имущества;
• безплатно медицинско обслужване, болници, аптеки, медицински персонал;
• безплатно качествено образование за всички;
• специални грижи за децата и за възрастните хора;
• развитие на комуникациите и на пътната мрежа;
• строга отчетност и публичност на общинските разходи.
• прогресивно-подоходна система на облагане с данъци и с такси;
• освобождаване на най-бедните от данъци за сметка на по-заможните слоеве на населението;
• ревизия на миналите общински съвети и връщане на заграбените имоти;
• събиране на стари дългове и на неизплатени данъци от некоректни платци;
• помощи за инвалиди, сираци и вдовици.

Една любов
 На Мирела Добрева
 

Този път няма да пиша в рими...нещо не ми се отдава.
Просто ще кажа "Обичам те" - Нима не вярваш ?
"Да, обичам те!" - Нима има нещо странно в това ?
Тогава питай сърцето, което безумно обича....
Тогава питай главата, която не спира да мисли за теб !
Еми питай душата, която е празна  без теб....така и липсваш, 
а теб те няма.Дори не можеш да го разбереш...не можеш да ме
видиш сега, в този момент, какво изпитвам към теб и как се чувствам.
Нима не разбираш ??
Еми питай ръцете, така студени , очакващи да те прегърнат.... да
прегърнат единствената за тях, единствената , която може да ги стопли.
Но ти си така далеч от мен ....За какъв ли ме мислиш ? - не знам.
А ми се иска да разбера дали и тя (ти) , дали чувства това, което аз
чувствам ......или за нея съм малкото 18 годишно момче, което не може
да бъде с нея, защото не е готово за подобна връзка.....

Питай устните, които толкова силно желаят да се докоснат до твоите
и да те усетят онази усмивка, в която от доста време са влюбени.
Още ли не вярваш, че за мен си всичко в любовта ?
Еми питай очите - те сами ще отговорят, сами ще кажат, че никога преди това
не са обичали толкова силно и истински някой.Те сами ще кажат, че от първия
път, в който те видяха мечтаят за теб, да виждат погледа ти, погледа, който
така властно ги плени...
Не го ли прочиташ, когато ме погледнеш ? В тях ?
Не виждаш ли, че само твоя образ грее в тях ?
Нима не ти подсказват колко много те обичам ?
Нима не ти подсказват, че сърцето ми е само твое !
Ами погледни в тях и ще разбереш, че откакто те познавам, мечтая за теб и
любовта ти...
Загледай се в тези мои "красиви" очи и в тях ще откриеш себе си..

Ще разбереш, че каквото и да направиш, както и да постъпиш, аз
няма да спра да те обичам и никога няма да се откажа от тази любов,
нито пък от теб.

Ако се откажа от любовта ти , която ме кара да чувствам, че живея как тогава ще 
съм жив ? Кажи ми ?
Ако загубя тази любов , без да го искам, как ще мога да се смея и
мечтая ? Замисляла ли си се ? Или мислиш само за себе си ??????????
Ако загубя тази любов и теб  - не знам какво ще стане с мен - сигурно
ще те търся, докато не те намеря, ако трябва и цял живот да те търся.
Ще го направя, да ! Дори и да не е редно - просто искам да знам, че когато
те открия ще бъда с теб и ще ме обичаш така, както никой не си обичала досега - ,
но не на думи, а със сърцето си !!!!!!!!!!!!!!!!!!

Е, кажи ми още ли не вярваш ?
Тогава питай себе си ?Запитай сърцето си !
Поне за миг забрави за всичко друго!Затвори очи!
Помисли, помечтай - не е забранено ! Намери отговора в себе си.
Дълбоко в душата и сърцето си го потърси.
И виж дали истински обичаш и харесваш (мен).....но, не заради някакъв
интерес, дори не заради самата теб, не защото много ме харесваш или
защото така си си добре.
Е помисли на спокойствие и бъди сигурна в това, което изпитваш, дори и да
мислиш, че си сигурна - просто го направи.
Кажи ми, можеш ли да спреш да мислиш за мен?
Можеш ли да спреш да ме желаеш и желаеш да опиташ с мен ?
Някога би ли спряла да искаш да си с мен ?
Можеш ли да ме оставиш сега - дори след броените дни, от които си пишем,
макар и по скайп.
Можеш ли да ме замениш с друг - дори ако той е готов за връзка с теб ?
Можеш ли да ме намразиш  ?
Можеш ли да желаеш друг повече от мен ?
Кажи ми някога ще можеш ли да направиш всичко това ?
Наистина ли искаш да си с мен и да опиташ с мен или само си Мислиш, че го искаш ?
Е, питай сърцето си и после отново не вярвай..........

  


Кирил Ризов- 

 студент от Нашия университет 

Министър Дянков пише най-добрата антикризисна програма

Литографията е от великия испански художник Франциско Гоя (1746–1828).
Творчеството му се отличава със своята социална и гражданска чувствителност.
Изображението е заимствано от страницата на Мичиганския университет, чийто музей притежава първите копия на серията литографии "Капричии".
Оргиналният текст е "Сънят на Разума ражда чудовища."

Бойко Борисов нахрани Света с Българската земя.
Българите ще бъдем за десерт.

Реквием за Анушка

Тези дни в Бургаската община ще се гласува докладната¹ на общинския съветник Здравко Сталев, от група „Независими” за преименоване на бургаската улица "Анушка Драгиева" ² на "Леандър Леге".
В докладната е описано кой е последният, но за първата е казано единствено, че принадлежи към хората, които
"не са допринесли с нищо за града и региона".

Почуствах се задължен да попълня незнанието си и да уточня това "недопринасяне". Затова се зарових в старите книги. Това, което научих е от памфлета на Георги Стойчев^{3, 4, 5}.

Ана Драгиева е родена в Бургас на 1 октомври 1919г. Шесто дете и четвърта дъщеря в семейството.
Бащата, Дончо Драгиев е останал рано сирак. Чиракува из българските млекарници в Александрия. Работи в софийските печатници и участва в изграждането на бургаското пристанище. Дончо Драгиев е член на демократическата партия и е общински съветник. Той създава Винаро-лозарската кооперация. Има бакалница в Бургас, която фалира през Европейската война. Половин година е пленник във Франция. Разорява се напълно и продава къщата си, за да върне борчовете си.

Майката отрано приучава децата на труд. Те са били ученолюбиви и за учението им е нямала грижи. След смърта на бащата, подгонени от немотията, майката повежда децата в София, където работи като железничар синът и Гавраил. В града ни остава най-голямата и дъщеря, вече омъжена и Невена-гимназистка.
София е негостоприемна.
Анито е само на 12.
Бележникът и е пълен само с шестици.
Времето минава в търсене на работа и евтини квартири. Невена пристига също в София. Изключили са я от Бургаската гимназия за участие в марксически кръжок. За да подпомогне материално семейството Анито бродира през нощите. Но бродира и червени знамена. През 1933 г. -на 14г. е първата и среща с полицията.
Анито притежава естествена артистичност. Рецитира, пее, свири на пиано и учи, учи, учи. По бедност, училищното настоятелство я дарило с обувчици. А тя отказала дарението.
Достойно!
Сестра и Невена повторно е изключена от училище за разпространение на позиви, с резолюция "Изключена завинаги и от всички училища".
На 8 март 1935 Анушка участва в демонстрация послучай Деня на жената.
Пее и рецитира - имала е петел в сърцето.
Избрана е за секретар на РМС. Пише, редактира и разпространява нелегалните вестници "Трудова ученичка"и "Студентско знаме". Център е на всички гимназиални чествания, кръжоци и вечеринки. Активно участвува и ръководи Ученическия въздържателен съюз. Включена е в редакцията на списания "Трезвеност" и "Трезва учничка".
Бодрост, жизнерадостност, песен, ученолюбие, светлина струят ат нея - едно божествено цвете.
През 1936 г. се запознава с Адалберт Антонов.
След завършването на гимназия Анушка, въпреки немотията се записва славянска филология. На 23 май 1939 г.български и сръбски студенти пред Софийския университет призовават празникът да се превърне в Ден на славянското братство. На следващия ден - на самия празник, са арестувани 50 -тина студенти - и тя е там.
Гласът и е оценен от известния артист и педагог Христо Бръмбаров. Анушка упорито изучава тайните на оперното пеене. Учителят и предрича блестяща кариера.

И заедно с това и другото и третото.
И всичко-блестящо.
"Да имах пари два факултета наведнъж ще карам. То Господ може и затова да не ми е дал богатство, да не се пресиля от учене...".
И хумор.

Нейният край, както може да се очаква, е ужасен, г-н Сталев.
Принос - има. Голям и несъизмерим с нашия.

Ние, бургаските граждани ви молим:
Бъдете кавалер и оттеглете докладната си.
Оттеглете я без коментар.За Вас ще бъде уместно!
Смятаме, че самият Леге не би пожелел неговото име да замести това на Анушка.
Защото е бил французин и защото са били сродни души!

Станчо Павлов

Морен орач из нивата сееше,
    сееше в ровки бразди,
руен се пот от челото му лееше
    и по космати гърди.

Гледах как фърляше весело семето -
    чисти и здрави зърна.
Сей, земеделецо, днес му е времето,
    фърляй добри семена.

С жътва богата,  със спор, изобилие
    бог ще труда надари,
честно и славно е твойто усилие,
    бодро засявай, ори. 
	

Зная сеячи и други във нивата -
    в другата нива у нас:
там ще поникне трънакът, копривата,
    не позлатеният клас.

Гнило е семето в почвата,  плодната,
    дето го пръскат они,
плодове грозни ще бликнат в народната
    нивица, грозни злини.

Хранят с отрова това поколение,
    с дело,  с примери и реч...
Бъдеще страшно ще  жънем в смущение,
    жънем го  даже ний веч...


Сейте, сеячи, доброто засявайте
    в младата нива у нас,
истини здрави в душите втълпявайте,
    важен е днешния час.

Сейте ламтеж къмто правда божествена,
    сейте любов - не вражда,
милост в сърцата и обич мъжествена
    къмто дълга и труда.

Жадна за хубаво семе е нивата,
    силна е, сочна е тя:
всичко се фаща в горката, родливата:
    бурен и клас, и цветя.

В.И. Кашин,
зам. председател на ЦК КПРФ,
зам. председател на Комитета на Държавната Дума по природните ресурси, природоползоването и экологията,
академик РАСХН

Ръкотворната система на катастрофите

Властта не се справя със своите задължения

Москва и значителна част от територията на Русия са покрити с гъст дим. Горят полета, гори села и махали, гине реколтата и гинат хора. Хиляди жители на селата остават без покрив. Гражданите на страната си задават въпросите-"Какво се случи и какво става?" Събитията са резултат на стихиите или от неспособността на властта да се справи с тях? Нали горски пожари са се случвали и по-рано, но до такива катастрофални мащаби те никога не са дотигали. Това, с което се сблъска нашата страна през жаркото лято не е толкова резултат на стихиите, колкото на така наречения човешки фактор. Не в този смисъл, че човек злонамерено нещо е запалил или непредпазливо е боравил с огъня. Не. Дори и да беше така, мащабите на бедствието не биха могли да бъдат така катастрофални.

Причината за случващото се е по дълбока и носи ситемен характер. И за да разберем защо и как ще трябва да си спомним миналото.

За всичко което става в страната е отговорна власта, ако действително е отговорна пред народа си. Тя трябва да създава за своите граждани благоприятни условия за живот, да пази здравето им, подобрявайки жизнения им стандарт. Тези искания са констуционни и имено от тях се определя задълженията на държавата и нейното правителство. (пр.2 от Конституцията на РФ).

С какво се занимава днешната власт в Русия, съответстват ли нейните действия на Конституцията? В течение на последните 20 години тя основно е рушила всичко онова което е било създаено през годините на Съветската власт. Фактически е уничтожена половината от потенциала на съветската икономика. Разрушена е не само икономиката но и практически всички сфери в живота на обществото като здравоопазването, образование, науката и отбраната на страната.

Но най-тежко е положението в селата и агропромишления комплекс. През 1990 година в състава на агропромишления комплекс на РФ са включваха 30 хиляди АПК-та (Аграрно-Промишлен Комплекс ) и 18 хиляди ТКЗС-та. Тези големи предприятия са били снабдени със съвремена техника и с аграрни технологии. Те произвеждаха 116 млн. т. зърно, над 10 млн. т. картофи, 7 млн т. зеленчуци, 37 млрд. бр.яйца, 42 млн. т. мляко, 7,6 млн. т. животинско и пилешко, в това число и за промишлена преработка. По потребление на родна хранително-вкусова продукция на един човек нашата страна заемаше 2-5-то място в света.

За селските противопожарни дружини

Попадайки под ножа на "реформите", въпреки здравия смисъл и световната практика бяха разорени огромни селскостопанствени колективи. Разграбена и уничтожена беше и техника, в това число и противопожарна, от която в достатъчно количество разполагаха АПК-тата и ТКЗС-тата. Днес ги няма. На село например само тракторите от 1 млн 300 хиляди, с които разполагаха стопанствата през 1990г, са останали малко повече от 300 хиляди повечето от които отдавна са надвишили срока си за годност. Възпроизводството на селската техника е сведено до минимум, тъй като е разрушено производствато на аграрни машини и техника. Например през юни 2010 г. в страната са произведени 494 трактора и 81 плуга. Това е мизерно в сравнение с това което се е произвеждало през Съветската власт и онова което е необходимо за нормалното фукциониране на селските райони. Днес по същество на село няма техника която да може да се използва за противопожарни цели - разораване край пътищата и синурите на полята, доставяне на хора и вода до мястото на пожара и т.н. Страната се лиши от над 35 хил. противопожарни коли, а главно и от пожарните дружини състоящи се от специалисти за действия в селското стопанство, в тях са участвали механизатори, шофьори, специално обучени на противопожорни методии, участващи в ежегодни състезания по борба със стихийните бедствия. Тази реалност на съветското време днес смятат за приказка даже онези "заблудени" които не слизат от екраните на телевизорите и другите средства за масова информация, показвайки безпомощността на властите пред вселенския пожар в който героим.

Какво е това? Пиарски ход или Черномирдинското "искали да стане по-добре, а се е получило както винаги"? А можеби е просто неспособност да изпълняват своите констуционни задължения?

Днес е очевидно, че ако в Подмосковието действаха 500 селски пожарни дружини или 400 в Разянската област, съществуващи в недалечното минало, би ли могло да се допустне такова разпространение на огъня? В Луховитският район на Московската област през 1990г е имало 2 мелиоративни механизиранни подразделения със спецтехника, 17 противопожарни дружини, плюс строителни механизирани подразделенния, предприятия за селскостопанска химия, селскостопанска техника, подразделение на спецохрана и други структури. При наличие на огромно число организирани хора, снабдени с технника, разпространение на пожарите би било невъзможно. Не би имало изгорени села и човешки жертви. Нямаше да се задушават в отровния дим Москва и Воронеж. Правилно беше казал Президента на РФ Д.А. Медведев, "човешкият живот - е най важен". Както и думите на Путин "На всички които пострадаха от пожарите или загубиха домавете си Държава ще възстатнови всичко за своя сметка" - А както е известно каквито и недостатъци да има Путин той поне си държи на думата. Но какъв е смисълът да се гвоврят правилни думи след като често се прави наопъки? И така вече 20г.

Запуснатата земя отмъщава с пожари

Унищтожаването на колективното стопанство повлече след себе си много негативни последствия. Практически повсеместно беше ликведирана напоителната система на полята, която се е използвала и като противопожорно средство. Зарязани са около 40 млн хектара орна земя. През това време тя зарастна с бурени . Поради жегата, оставената на произвола си земя е истински детонатор за пожари. " Москва е била длъжна да изгори, в следствие на това че хората я бяха напустнали",- писа някога Лев Толстой, и тези негови думи могат да се приложат към кое да е село останало без жители. Локалните пожари започват през пролетта. Горят отделни къщи и горски участъци но на това никой не обръща внимание. Тази пролет горските пожари в Шатския район на Рязанската област стигнаха и до Сараевския район. Горяха отделни къщи, гори но никой не пое отговорност за равнодушието към гибелта на природните богатства и къщи. Въпреки, че подобно нещо се случва всяка година по цялата страна. Уничтожени бяха едър и дребен рогат добитък. Прекрати се почистването на горите и за 15-17 г. те се превърнаха в источник на пожари. Запустелите села, неорани градини, неподържани къщи- това е резултат на порочния социално-икономическия курс на власта и източник на нови пожари.

И въпреки това на село продължават да живеят и да се трудят упорити, обичащи своята земя и своята професия хора. За мизерна заплата те оцеляват както могат, спасявайки селото и реколтата от стихийни бедствия. Техният пример е ярко свидетелство за неизчерпаемите генетични източници на нашите народи, добротата, състраданието, отговорността и любовта към земята и своята Родина. Те не напускат родната земя, въпреки че властите ги гонят от родните пепелища, лишавайки ги от работа, училища болници, нестроейки жилища и необходиммата инфраструктура. Всеки ще заяви, че за действащия режим селото не е необходимо. Пазител на територията и земята, източник на духовен и икономически капитал, селото е захвърлено на произвола на съдбата. Помощта за селското стопанство се съкрати 20 пъти в сравнение със съветския период, дисбаланса на цените не позволява на селянина на стъпи на крака, а законът за земеделието е подкопал основите за селскостопанското производство. Но ние сме убедени, че без село няма Русия . Именно затова в парламента и на срещи с Президента на РФ и Министър председателя ние настояваме за възстановяването на АПК. Настояваме за държавна политика в подръжка на селото. А в близкия месец ще проведем улични протестни акции в подръжка на селата по цяла Русия.

Защо гори руската гора

Това стана възможно, преди всичко, поради отсъствието на качествено управление на горите. След разпада на СССР руската гора стана предмет на хищническо разграбване, за което способства създаваната законодателна и нормативна база. За последните 20 години в нашата страна няколко пъти радикално се променяше горското законодателство, нееднократнно се реформираше структурата и функциите на държавното управление на горите.

Още преди приемането на конституцията на РФ, "Основите на горското законодателство", приети през 1993 г. предадоха основните функции за разпореждането с горския фонд от държавата на административните райони, създавайки по този начин нечувана в световната практика децентрализация в управлението на държавните гори.

През 1997 г. бе приет Закон за горите, който подели пълномощията по разпореждането с горския фонд между федералния център и органите на държавната власт по регионите, в ущърб на интересите на федералния център.

През 2004 г. с прословутия федерален закон № 122 всички пълномощия по управлението на горския фонд бяха предадени на федералните органи на властта: Министерството на природните ресурси с отговорност за правоустановяващи функции, Федералното агенство за горско стопанство с отговорност по управление на горския фонд, Федералната служба по надзор в сферата на природоползването с отговорност за надзорни (контролни) функции. Въпреки, че "отговорните" след това разпределени се оказаха много, подобно на приказката много "баби-хилаво дете", ситуацията в горското стопанство само се усложни поради правовата неразбория.

В 2005г. бе приет закон № 199, който върна на регионите правомощията по управление на горите. При това се предполагаше изпълнението на предадените пълномощия да стане за сметка на федералния бюджет. Но отделяните средства за подържане и развитие на горското стопанство бяха мизерни. Например, през 2009 г. за тази цел бяха отделени само 6 милиарда рубли а през тази - с 1,5 милиарда по-малко.

От 2007г. бе въведена в действие нова редакция на Закона за горите, главната цел на който бе предаването им в частни ръце. С усилията на обществеността, в частност и на КПРФ (Комунистическа партия на Руската Федерация), се удаде да се запази държавната собственост на Руската гора, макар че много от нашите полезни поправки върху Закона бяха отхвърлени от парламентарното болшинство на "Единна Русия". Същевременно беше проведено практически пълно обновяване на нормативно-законовите актове за горското стопанство. В резултат -: законов хаос, упадък на горското производство, съкращение на обемите на основните видове горска продукцията, рязък ръст на нищетата и безработицата в повечето от населените места, за които предприятията от горския сектор бяха основните работодатели. В горското стопанство, както и на село, бяха унищожени горските стопанства и горско-промишлените комплекси, които освен за всичко друго отговаряха и за противопожарните мероприятия. Те разполагаха и със специализирана техника и кадри. Фактически гората беше оставена без охрана и грижа. Днес тя, освен варварската сеч се покрива с отпадъчни материали, които са източник на пожари.

Своят принос в днешната тежка ситуация внесе и приетият през 2006 г. нов Закон за водите. В него водните обекти и ресурси се таксуват за имущество, т.е. те могат да се придобиват като частна собственост. Законът за водите противоречи на конституцията, в нейната част за използване и охрана на водните обекти, като основа на живота и дейността на населението, живеещо на съответната територия. Днес далеч не всеки водоизточник е достъпен не само от правова гледна точка но и във физически смисъл. Новите владелци прекратиха достъпа към водата не само на гражданите, но и на противопожарната техника, обричайки на пожари гори и поля.

Какъв контраст с постанавлението на Министерския Съвет от 10.06.1971 "За утвърждаване на правилата по пожарната безопастност в горите на СССР и мерки за засилване на противопожарната безопастност " в което се заявява: "Съветите на министрите на съюзните и автономни републики, районните областни изпълкоми да обезпечават ежегодно преди началото на пожароопасния сезон разработката и осъществяването на конкретни мероприятия по охраната на горите от пожари, а също и мерки за привличане на населението, противопожарна техника и транспортни средства от предприятията, организациите и учрежденията за потушаване на горските пожари. Разходите, свързани със заплащане на труда по гасенето на горските пожари, да са за сметка на предприятията, организациите, учрежденията, министерствата и ведомствата, явяващи се управители на горския фонд. "

Наистина делото за борба с пожарите е било всенародно, но стопанинът на горския фонд с пари е отговарял за това, че пожарът все пак е бил допустнат. И искам да обърна внимание на годината - 1971 г. Лятото на следващата - 1972г. е било крайно сухо, започнали горски пожари, понякога димът е притискал Москва. Но разбира се не както сега, мащабите са били несравнимо по-малки. И защото борбата с пожарите е била организирана много по-ефективно, и защото, както се вижда в съветската епоха метеоролозите са можели да предскажат настъпването на засушаването, а Министерския съвет оперативно да реагира. Но след пълната разруха на метеорологичната служба от "реформаторите" настъпването на засущаването остана неочаквано за властите.

Ние предлагаме път за спасение на селото

Нашата партия през всичките тези години предупреждаваше властта за възможните тежки последствия от провежданата разрушителна политика. През това време бяха проведени десетки "кръгли маси" и парламентарни изслушвания, на които се изработваха съответните препоръки, обсъждаха се законодателни инициативи. Всички те станаха достояние на федералните органи, на председателя на правителството и на Президента на страната. За съжеление, положителната реакция се наблюдаваше със закъснение, често след непоправимите последствия. И сега, едва след като започнаха да горят селата представителите на властта решиха да прекратят отпуските си и да се здаемат със задълженията си.

Никакво оправдание на властта със стихията за сегашните пожари и гибелта на хора не е приемливо. Мащабите биха могли да бъдат по-малки и без трагични последствия, ако властта се ръководеше от интересите на своя народ и страната като цяло, а не от интересите на новобогаташите. Именно от нея в постсъветското време бе създадена ръкотоворната система на катастрофите. С техните ръце бе унищожена техниката по селата и горските стопанства, машиностроенито и противопожарната авиация, системата за гражданска отбрана, охраната на труда и т.н. За това свидетелстват както сегашните пожари, така и други аварии и катастрофи в последно време, отнели стотици човешки живота.

Считаме, че сегашното лято трябва да застави властта сериозно да се замисли над своето бъдеще. Едва ли хората ще могат да простят всичко което им се случи, причинено от нея. Провалът не може да се предпише на комунистите или на Сталин. Трябва да се отговаря. Що се отнася до нашата партия, тя не остана безучастна н вастоящата трагедия. Във всичките пострадали райони със силите на партийните организации бяха създадени доброволне отряди, които се включиха в борба с огнената стихия. Мобилизирани бяха комунисти и подържници за събиране на дрехи, посуда и провизии за пострадалите. Във всичките региони се събират средства за останалите без покрив. Ние напълно подържаме усилията на властта за оказване на помощ на пострадалите. Заедно с това, за да се избегнат по-тежки последствия , в това число и покачването на цените на основните продукти и изхранването върху народната мъка на още дузина олигарси, властта е длъжна правилно да оцени обстановката като цяло и за дълъг период от време.

Днес, както никога селяните се нуждаят от помощ за приключване на събирането на реколтата и провеждане на нормална подготовка за зимуване на добитъка и засяването. Правителството на РФ е длъжно до се вслуша в гласа на народа, да се обърне най-накрая към прочблемите на селото, да направи своите изводи от трагедията, достигнала до самия Кремъл. Още веднъж подчертаваме, че за това е нужна трезва оценка на обстановката и да се направи това, което правителството е длъжно да направи.

• Възстановяване на подчинената на правителството служба и съответни подразделения по охрана и противопожарна безопастност на горите.
• Да се прекратят опитите за включване на страната във Световната Търговска Организация, което ще допринесе за окончателната гибел на селското производство и руското село.
• Да се прекрати предаването в частни ръце на земята, горите и водните обекти. Всичко това трябва да е общонационална достояние.
• Да се въстанови вертикалата на управление на селското стопанство както на федерално, така и на регионално равнище, включително създаването на отраслови министерства и ведомства по селскостопанско машиностроение, мелиорация и т.н.
• Да се увеличи финансирането на агропромишления комплекс от федералния бюджет, не по-малко от 10% от разходната част на бюджета. Да се използват за тази цел допълнителни източници от национализацията на природните ресурси, производството и реализацията на алкохолни и тютюневи изделия, въвеждане на прогресивна скала на данъкооблагане на свръхдоходите.
• Да се обезпечи селското стопанство с достъпни кредити. Да се премахнат диспропорциите между промишлените и селскостопанските стоки. Ежегодно да се провеждат държавни намеси за закупуване на зърното по цени, обезпечаващи доходност от въвеждане на разширено производство.
• За пет години да се възстанови материалнно-техническата база на селското стопанство и на неговата енерговъоръженост. За това да се разработят Федерални Целеви Програми за възраждане на машиностроенето за селскостопанска дейност и преработващата промишленост за най-малко 10 години, предвиждащи тяхната защита от дъмпинг на задгранични конкуренти.
• Да се създадът привлекателни условия на живот на хората на село. За това в течение на 5-7 години да се възстанови инфраструктурата, да се обезпечат конфортни жилища с всички удобства. Да се построят нови селища - агроградове.
• Да се разработи програма по възстановяване на крупните колективни стопанства с дълбока специализация за производство и преработка на селскостопанска продукция с обезпечаване на висока култура на производство на основата на съвременните технологии.
• Да се разработят целеви програми за въстановяване на едрия рогат добитък свинефермите и други животни, за развитие на птицепроизводството, осигурявайщи пълното обезпечение на населението с основните животновъдни продукти от родно производство.
• Да се прекрати унищожаването на родната селскостопанска наука и да се обезпечи нейното достойно финансиране. Да се подържа нейният авангард - Руската Академия на СелскоСтопанските Науки, насочвайки научните иследвания на създаване на нови сортове зърнени, овощни, плодови култури, високопродуктивни породи говеда и птици, създаване на условия за производителен труд на селячеството.
• Партията и парламентарната група КПРФ ще се стреми с всички средства да реализира комплекс от мерки, които да изключват авариите и катастрофите. През септември парламентарната група ще внесе в Държавната Дума аз разглеждане отклонения от "Единна Русия" закон за горите и водните ресурси. В разработените от нас законопроекти ние сме описали всичко, което ще възроди ефективното управление, охраната и възобновяването на водните и горски ресурси.

Превод:
Станчо Павлов

Бил Гейтс и неоевгениката: Ваксини за намаляване на населението

Икономически науки

Основателят на Майкрософт, както и един от най-богатите хора в света - Бил Гейтс се представя като благ филантропист който използва своите милиарди чрез (освободената от данъци) Фондация на Бил и Мелинда Гейтс за борба с болестите, глада и облекчаването на бедността в Африка. На настоящата конференция в Калифорния, Гейтс изразява едно по-малко известно свое убеждение и по-различни цели на благотворителността- намаляването на населението или казано по-иначе - евгеника.

Гейтс е направил своето изказване на закрита конференция на фондацията TED ( Технология Развлечения Проектиране), проведена в Лонг Бийч - Калифорния. Речта му била озаглавена "Откривателствайки до Нула" Всред научно-абсурдните предложения за намаляване на въглеродните замърсявания до нула до 2050г., в своето 6-минутно изказване Гейтс заявява: "Първо да разгледаме населението. Светът днес има 6,8 милиарда население. То ще достигне до 9 милиарда. Сега, ако действително работим здраво върху новите ваксини, ние ще го намалим с 10 или 12%."

На прост език, един от най-влиятелните хора на света ясно заявява, че той очаква ваксинирането да бъде използвано за намаляване на населението. Когато Бил Гейтс говори за ваксини, той знае какво приказва. През януари на срещата в Давос на Световния Икономически Форум, Гейтс заяви, че неговата фондация ще задели 10 милиарда през новото десетилетие за създаването и доставката на нови ваксини за децата от развиващите се страни.

Основният фокус на много-милиардната Гейтс-фондация са ваксините, основно в Африка и други развиващи се страни. Фондацията на Бил и Мелинда Гейтс е основен член на GAVI (Глобален Съюз за Ваксинации и Имунизации) в партньорства със Световната Банка и WHO (Световната Здравна Организация) и индустрията за ваксини. Целта на GAVI е ваксинирането на всяко новородено в развиващите се страни.

Сега това изглежда като благородна благотворителна дейност. Проблемът е там, че индустрията за ваксини е постоянно обвинявана че изнася на ниски цени опасни , понеже не са изпробвани или доказано вредни ваксини в Третия свят, защото не могат да се отърват от тях на Запад. Някои организации смятат, че истинската цел на ваксинирането е да направи хората слаби. Други, по-подозрителни считат, че целта е болест или преждевременна смърт.

Изнасянето на ниски цени на токсини в Третия Свят

В следствие от последната, напълно излишна декларация за опастност от глобална пандемия свински грип H1N1 , в индустриалните страни се появиха стотици милиони дози от неизпробвани ваксини. Те решиха да се отърват от тях, предавайки ги на Световната Здравна организация, която от своя страна планира да ги изнесе безплатно на избрани бедни страни. Франция даде 91 от 94-те милиона дози, закупени от правителството на Саркози. Англия даде 55 от 60-те милиона дози. Положението в Германия и Норвегия е подобно.

Др. Томас Джеферсон, епидемиологист в института Изследователския център Кочране в Рим заяви: "Пандемията е отменена в почти целия свят. Защо въобще дават ваксини на развиващите се страни? Основните заплахи в бедните страни са сърдечно-съдовите заболявания, докато вирусните заболявания са на последно място. Какъве смисълът на даряването на 180 милиона дози?" Грипът е най-малкият проблем в топлите страните а вирусът H1N1 - "новата чума" е най-рядко срещаният грип в там в момента.

Производителите на ваксини не споменават за многото увреждания при детските ваксинации, включително аутизъм, и нервномускулни деформации, причините за които могат да бъдат проследени до токсичните добавки и консерванти използвани в повечето ваксини. Много ваксини, особено многодозните, произвеждани поради по-ниската си цена и предназначени за третия свят използват консерванта Тимерозал, съдържащ 50% живак.

През юли 1999 Американският център по ваксините декларира че "Кумулативният ефект от инжектирането на живак може да доведе до мозъчни увреждания." Същия месец Американската академия на детските лекари (AAP) и Центъра за контрол на заболяванията (CDC) предупредиха обществото за възможните вредни последствия върху здравето предизвикани от ваксините с Тимерозал. Според директива на Хранителната и лекарствена администрация (FDA), децата, ваксинирани с такива ваксини могат да получат живак повече от допустимото.

Нова форма на евгениката?

Интересът на Гейтс за предизвикване на намаляване на населението сред черното и друго малцинствено население не е нов, за съжеление. В моята книга "Семената на разрушението" е документирано, че от 1920г. Рокфелеровата фондация е започнала евгенистични изследвания в институтите на Кайзер Влхелм в Берлин и Мюнхен, включително и в Третия Райх. Те са одобрявали насилствената стерилизация на хора в хитлерова Германия и нацистките идеи за расова "чистота". Джон Д. Рокфелер III през целия си живот е защитавал евгениката и е използвал своите "освободени от данъци" пари за основаване на неомалтусианско движение через своето частно Консулство за населението в Ню Йорк през 50-те години.

Идеята за използване на ваксини за скрито намаляване на раждаемостта в Третия Свят също не е нова. Добрият приятел на Бил Гейтс - Дейвид Рокфелер и неговата фондация от 1972г. са били включени в мащабен проект, заедно със световната здравна организация и други такива, за усъвършенстването на "новата ваксина".

Комитет за наблюдение на Мексико - една Римо-католическа светска организация е проявила съмнение за мотивите на СЗО и е тествала много капсули от ваксината и са открили, че съдържат човешки хорионичен гонадотрофин или hCG, странен компонент за ваксина, предназначена за предпазване от схващане на челюстта, предизвикана от убождане с ръждиви пирани или друг контакт с бактерии в почвата. Тетанусът всъщност е също рядко заболяване. Странното е че hCG е естествен човешки хормон, необходим за задържане на плода. Но комбиниран с ваксината спомага за образуването на антитела срещу hCG, което предизвиква спонтанен аборт. Подобни сведения за ваксини, съдържащи hCG се появили от Филипините и Никарагуа.

Гейстовата "Генна революция в Африка"

Фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, заедно с фондацията на Дейвид Рокфелер, създателя на технологията за генномодифицираните организми (GMO) финансират проект, наречен Зелена революция в Африка(AGRA), оглавяван от бившия председател на ООН - Кофи Анан. Приемайки тази отговорност, Анан изрази своята "благодарност към фондациите на Рокфелер, Бил и Мелинда Гейтс, както и към другите, които подържат нашето Африканско начинание." AGRA е ръководена предимно от хора от тези две фондации.

Монсанто, Дюронт, Доу, Синджента и други големи GMO агробизнес гиганти са в сърцето на AGRA, използвайки задната му врата за разпространението на семената на GMO из цяла Африка под измамния етикет био-технология - ефемизъм за генетично проектирани патентовани семена. Лицето от Гейтсовата фондация в AGRA е др. Роберт Хорш, работил 25 години в Монсанто, участвал в създаването на Раундъп - предназначена GMO технология. Говори се че той използва Гейстовите пари за въвеждането на GMO в Африка.

Засега Южна Африка е единствената страна в която може да се засяват GMO семена. През 2003 Буркина Фасо позволи GMO опитите. През 2005 Гана - родината на Кофи Анан проектира законодателство за био-сигурността и отговорните власти заявиха намерение за продължаване на изследванията на GMO. AGRA се използва за създаване на мрежа от "агро-посредници" , като инфраструктура за масовото въвеждане на GMO.

GMO, глифосфата и намаяването на населението

За GMO културите не е едоказано,че са безопасни за консумация от хора и животни. Още повече те са нестабилни наследствено поради въвеждането на външен генетичен материал, например от Bacillus thuringiensis или друг материал в ДНК в даден посев, за да се променят свойствата му. Навярно еднакво опасни са "сдвоените" хербициди, продавани като задължителни към договора за GMO, като Монсантовя Роундъп, най разпространения хербицид в света. Той съдържа много отровния глифосат, за който е доказано, че се съдържа в GMO продуктите във концентрация много надвишаваща безопастната за хора и животни. Тестовете показват, че дори в малки количества глифосата уврежда пъпната връв, клетките на ембриона и плацентата у бременни, които са пиели вода от източници близки до GMO насажденията.

Един продължителен проект на правителството на САЩ работи за генетичното подобряване на царевицата характерна култура в Мексико и други страни от Латинска Америка. Царевицата е изследвана с парите на Американското правителството в "Ерисайт" - малка биотехнологична лаборатория в Калифорния. На пресконференция през 2001, нейният президент Митч Хейн обяви "Ние имаме парник със царевица, създаваща антитела за сперматозоиди."

Хейн обяснил, че са взели антитела от жени, страдащи от рядката болест - имунна бездетност и са изолирали гени, регулиращи изработването на тези антитела и използващи техниката на генното инжинерство са внесли тези гени в обикновената царевица. Така те са произвели скрито в царевицата противозачатъчно. "Всъщност антителата се прикрепват и правят сперматозоида толкова тежък, че той не може да се предвижва. Той се тресе, сякаш играе ламбада". Хейн е оставил без коментар моралните и етични последствия от храненето на народите от Третия свят с подобни храни.

И "Добрият клуб"

Речта на Гейтс за нулевите емисии и намаляването на населението се съгласува със сведението, появило се в етническата медия в Ню Йорк Irish.Central.com през май 2009. Според него на 5-ти май 2009 в дома на сър Паул Нурс, президент на Рокфелеровия университет се е провела среща на която са присъствали едни от най-богатите хора в Америка. Присъствал е гурото на инвеститорите Ваиех Буфет, който през 2006 решил да слее своята 30 милиардова фондация с тази на Гейтс, за да образуват около 60 милиардова освободена от данъци фондация. Домакин е бил банкерът Дейвид Рокфелер.

Спермоцидите, скрити в семената на GMO, предназначени за гладуващите страни чрез благотворителността на фондациите на Гейтс и Рокфелер и Кофи Анановата AGRA или ваксините, съдържащи тайни стерилизиращи съставки са само два документирани случая за използване на ваксини или GMO семена за "намаляване на населението".

Поканите са били подписани от Гейтс, Рокфелер, и Буфет. Те са решили да се самопоканят в "Добрия клуб". Присъствал е и медийния цар Тед Търнър, милиардер, основател на СиЕнЕн, който през 1996г. в интервю за природното списание "Аудубон" е заявил че намаляването на населението с 95% - между 225 и 300 милиона е идеално. През 2008г. в интервю в Темръл университета във Филаделфия Търнър фино е уточнил числото на 2 милиарда, отрязвайки повече от 70% от днешното население. Даже с по-малко елегантност от тази на Гейтс, Търнър е заявил "хората са твърде много. Нуждаем се от по-малко хора, използващи по-малко неща."

Знае се и за други лица, присъствали на тази първа среща на "Добрия клуб": Ели Врод милиардер от недвижимости, милиардера кмет на Ню Йорк Майкъл Блумберг и милиардера от Уол Стрийт и бивш министър на външните работи Питър Г. Питърсон.

В добавка Джулиан Х. Робертсън, милиардерка от рисковите фондове, работила със Сорос, атакувал валутите на Тайланд, Индонезия и икономиките на азиатските тигри, участвал в азиатската кризата през 1997-98. Присъствал е и Пати Стонсайфер, бивш изпълнителен директор на фондацията на Гейтс и Джон Моргридж - шеф на Cisco Systems - комуникационни техноллогии.

Според сведение на участник, срещата е проведена в отговор на глобалната криза и многобройните здравни и екологични кризи по света.

Но централната тема и цел на срещата на плутократите от "Добрия клуб" е била основната грижа на Бил Гейтс, как по-ефективно да се осъществи контрола на раждаемостта и намаляването на населението. В разговорите се е достигнало до съгласие, че те ще "подкрепят стратегия, в която нарастването на населението ще се счита като пагубна за околната среда, социална и икономическа заплаха."

Глобален евгенистичен план

Гейтс и Вуфет са основателите на програма за намаляване на населението, такъв е и Търнър, чиято фондация към ООН бе създадена за да погълне 1 милиард, изработени от компанията Америка он лайн (AOL) и да ги пренасочи към различни програми за намаляване на раждаемостта в развиващия се свят. Програмите в Африка и навсякъде другаде са маскирани като благотворителни и доставящи здравни услуги на бедните африканци. В същност те включват скрита стерилизация чрез ваксините и други лекарствени средства, правещи жените в детеродна възраст бездетни. Фондацията на Гейтс, в която Буфет вложи и част от своето богатство преди две години въвежда GMO посевите в Африка, под прикритието на водената от Кофи Анан "Втората зелена революция". Въвеждането на GMO посевите среща силна местна съпротива.

Здравните експерти подчертават, че ако Гейтс желае да подобри здравето и добруването на черните африканци, същите стотици милиони долари, инвестирани от неговата фондация в неизпробвани, несигурни и небезопасни ваксини биха могли да бъдат използвани за канализация за питейни и отходни води. Ваксинирайки дете, което след това пие от вода от река, замърсена с отходни води, не може да бъде здравословно в каквото и да е отношение. Разбира се почистването на системите за водоснябдяване и канализация революционно ще подобри здравните условия на континента.

Изказването на Гейтс на конференцията TED2010 за използването на новите ваксини не е било импровизация. За тези, които се съмняват, в презентацията на Гейтс, направена на TED2009 се твърди почти същото. За могъщите и властващите от "Добрия клуб", хората изглеждат като форма на замърсяване на планетата с въглероден двуокис.

Превод:
Станчо Павлов

КОМПЛЕКСЕН ИНТРОСПЕКТИВЕН АНАЛИЗ НА ИНФОРМАТИВНО-ОПОЗНА- ВАТЕЛНА ВИЗИТА В РОМСКАТА ОБЩНОСТ В ж.к. „ПОБЕДА”, гр. БУРГАС, В СЪСТАВА НА ЕКИП, ОСЪЩЕСТВЯВАЩ АДМИНИСТРИРАНЕ НА ДОГОВОРИ ЗА СОЦИАЛНИ ПОРЪЧКИ.
СОЦИАЛНО-ЕМПИРИЧНИ, АДМИНИСТРАТИВНО-ОРГАНИЗАЦИОННИ И МОРАЛНО-ЕТИЧНИ АСПЕКТИ

Интродукция

Нулева хипотеза

Методика при изпълнение на задачата

Комплексен интроспективен анализ

Изпълнението на задачата стартира със среща на докладчика с ръководителя на Центъра, който зададе административни препоръки за бъдещото поведение на докладчика-кандидат за позицията на социален работник . Стилът и подходът на ръководителя на Центъра провокираха у докладчика стенични емоционални състояния, които по неизбежност затвърдиха и мултиплицираха неговите положителни нагласи и очаквания. Провокираните стенични емоции се съхраниха през цялото време на изпълнение на задачата и присъстват и при съставянето на този доклад. Срещата с ръководителя в началната фаза на изпълнението на задачата беше възприета и като своеобразна презентация на възприетия вътрешен административен порядък и доминиращите субординационни правила в Центъра. Тя беше една заявка за непрекъснато издигане на качеството на труда на социалния работник в Центъра за все по-достойното му представяне пред обществения естаблишмент.

Следвайки причинно-следствената верига, се налага да отбележим, че изпълнението на задачата фазово премина през последователното установяване на професионален контакт с останалите служители на Центъра. Всички те оставиха у докладчика дълбокото и трудно оспоримо убеждение за възвишен стандарт на професионалните им и личностови интенции. Всички те емитираха около себе си дружелюбна среда и радушна атмосфера, които, наред със съсредоточените разговори относно последните договори за социални поръчки, несъмнено определяха здравословния колегиален климат в Центъра. Феномен, който трудно би могъл да се изплъзне от вниманието. Готовността им да приемат нов кандидат в колектива си се разполагаше отвъд всяко съмнение. На молбата да отговорят на отделни въпроси, касателно служебната характеристика на социалния работник в условията на Центъра, те гледаха като на призив за помощ, на който се чувстваха морално задължени да откликнат безотлагателно.

Транспортирането с тролейбуса премина безаварийно и неусетно. През целия път тролейбусът ревниво следваше живописните извивки на ландшафта. Докладчикът инвестира първия лев в развитието си като социален работник. Времето за транспортиране до ромската общност беше полезно употребено в професионални разговори. Крайна точка на маршрута на екипа от социални работници и включения в състава му докладчик беше територията на ромската общност в ж.к. „Победа”.

Предвид протичащата в момента унификация от Българската асоциация на социалните работници (БАСР) на употребявания в социалната работа терминологичен апарат, докладчикът счита за коректно да се ползва от доминиращия в момента утвърден понятиен апарат на социалните и, в по-широкия смисъл, на хуманитарните науки.

Социалната реалност, която ни се представя на територията на ромската общност, може да бъде описана най-общо в понятията за „социален статус”, „образователен статус”, „културен статус” „социална стратификация” (евентуално „вътрешно-малцинствена социална стратификация”), „социална деградация”, „социопатия”, „продължителна безработица”, „наркомании”, „алинация”, „престъпност” и които потрябват още понятия. Конкретната манипулация на понятията и използването им в качеството им на термини зависи от конкретиката на аспекта. За всеки човек с високо развито абстрактно мислене това е детска игра. Независимо дали ще бъда одобрен за позицията на социален работник или не, бих искал да отправя много сериозно предупреждение към всички социални работници, които с лекота и небрежност ползват понятията „бедност” и „мизерия” по отношение на представителите на ромската общност. Употребата им в тези случаи не винаги е коректна. До голяма степен равнището на бедност се определя не само от заявяваните потребности, но и от изискванията на социалната среда към индивида. Ако вашата естествена социална среда, например, не предявява към вас претенцията да живеете в „стандартното нормално жилище”, вие не сте задължително бездомен или беден и един непретенциозен фургон ви вписва по съвсем естествен начин като равностоен (и достоен!) член на общността, към която се съотнасяте.

Отношенията, както в екипа, така и между екипа и неговите клиенти от ромската общност протичаха нормално и според Теорията на системите изцяло се разполагаха в хоризонталните властови структури, което е положително явление в работата му.

Мисля, че социалната работа в Центъра е насочена в правилната посока.

Докладчик
Кирил Кънев
16.06.2010 г., гр. Бургас

Русия и Турция постигнаха няколко исторически споразумения

1. Отмяна на визите между двете страни.Документа е подписан в Анкара.
2. Меморандум за висшето образование и нови закони за доставка на зърно, пилешко месо и месни продукти. Сега:
   8 юни 2010 При настоящето посещение на Путин в Турция са взети следните допълнителни решения:
3. Заедно ще решават Нагорно-карабахския конфликт.
4. Договорена е цената за построяване на първата АЕЦ в Турция.
5. Договорено и стокообмена на двете държави да надхвърля 100 милиарда долара.
6. Путин изрази съболезнование за загиналите турски граждани, убити от израел по време на нападението над хуманитарния комвой и осъди остро нападението.
7. Русия даде съгласие за построяване на "Южен поток" но при условие че Турция спре транзита на танкерите през Босфора и Дарданелите.

Руслан Димитров.

Станчо Павлов

Станчо Павлов

На Теб, малоблроен Български Народе,
На Вас, многобройни читатели на Вестника,
И на Вас, министър Дянков -
Честит празник!
И да си учите уроците!

• Художникът пожела да запази анонимност.
• Рисунката и надписът са обработени с компютър.
• Идеята е на редакцията.

КОНКУРСНА ЗАДАЧА

• Решенията се предават на главния редактор.
• Участниците в конкурса трябва да са студенти - негови лични познати.
• Крайният срок е края на следващата седмица.
• Наградата е 30 лева.

Станчо Павлов

ЕДНО ЛЯТО

Не бях очарована от идеята за сутришни обучения по английски, но бях чувала много хубави неща за летните лагери. Навихме се с още две приятелки и поехме. Отседнахме в местността „Паниците”, близо до град Калофер. Групата ни беше разнородна-ученици,студенти и трима ръководители. Настанихме се в бунгала. Стори ми се малко тъпо, бунгалата имам предвид, но го прегрлътнах. Вечерта се събрахме на вечеря в една основна сграда, където щяхме да се храним, а сутрин да провеждаме занятия по англски език. На тази вечеря се запознах с групата. Бяха на пръв поглед приятни. Имаше двама студенти от МИ-то, три момичета от УНСС и двама от Поморие, които се оказаха пак наши познати ученици. Имаше и един по-тъмничък, дребен, с права черна коса, малко невзрачен. Представи се като студент по медицина. Говореше заваляно български и без да се интересувам кой знае колко, просто заради говора, го попитах от къде е.

На сутринта започнаха безметежните дни. Не вярвах че ще са такива, но наистина бяха безметежни. Преди обед хем учехме английски, хем не учехме. Гледахме филми, четяхме на глас, обсъждахме книги, все на аглийски. Тоз мургавичкият , от онази страна, говореше перфектно, четеше, превеждаше, беше безпогрешен. Макар че и българският и английският да бяха за него чужди езици, безспорно той беше най добър. Негова работа. След английския ходихме на походи, пътувахме до Калофер, Карлово, покорявахме върхове, посещавахме музеи. Близо да лагера минаваше река с чудни вирчета, в които миеха клони плачущи върби. Там пробвахме да се къпем, дори се гмуркахме, но водата беше много по-студена от нашата- морската и не повторихме. Точно на едно такова вирче отидохме за риба. Осигуриха ни въдици. Заехме позиции, метнахме въдиците с модерни машинки и сред смях и шумотевица зачакахме нещо да се хване. При този шум едва ли рибата щеше да ни се вържи. Тогава мургавичкият нагази във водата и с голи ръце, разбирате ли с голи ръце, хвана една едра пъстърва. Като в забавена филмова лента, той бавно вдигна ръцете си, които здраво стискаха рибата, и тръгна към брега. Зъбите му светеха от широка усмивка. Рибата се огъваше и проблясваше с цветовете на дъгата. Той я стискаше здраво, после я хвърли и тя се замята на тревата.

-Ето, хванах риба!-каза щастливо мургавичкия и погледна към мен. Може би така ми се стори! Боже, той наистина гледа към мен. Рибата се мяташе на тревата. Не помня после как продължи риболова. Аз отидох с момичетата да се поразходим в гората.

Вечерта запалихме огън,много голям,огромен. Едно момче от групата дрънкаше на китара а ние припявахме. Никито-ръководителя на групата,печеше риба. Увиваше я във фолио и я заравяше в жарта. Беше тъмно. Звездите бяха едри и толкова близки. Светлината на огъня ги пропъждаше, но като притъмнееше те пак се връщаха при нас. Из гората наоколо пробягваха сенки. Бяхме замлъкнали, китарата беше замряла.

- Аз съм от Палестина!

Всички вперихме очи в дребното, тъмнокосо момче и в полумрака видях, не, по-скоро почуствах – той гледаше пак към мен! Трябваше да кажа нещо – „Аз нищо не разбирам от география” – казах лековато, ей така. „Там има война” – каза той. Какво ме е загледал? Аз и от история и политика нищо не разбирам. „Имат нужда от лекари.”. „ Навсякъде има нужда от лекари!” помислих аз – тоз мой прагматичен ум! Но какво ме гледаше... На мен ли говореше... Все още не знам! Знам само, че погледа му ме дразнеше, чак ме изнервяше - „Ники, я изпей Dust in The Wind” – казах небрежно и продължихме с безметежните дни. Все пак лагерът беше уникално готин – природата, хората, дори и английския. После лятото свърши и почна училището. Бургазлиите от лагера решихме да се съберем в началото на еснета с една от ръководителките ни, да пийнем кафенце и да се порадваме на отминалите дни. Спомнихме си случки и се правихме планове за следващото лято, нищо, че това туко що беше свършило. Спомнихме си и за палестинеца, как хвана рибата с голи ръце.

-Знаете ли, той загинал. Участвал в боевте в Палистина. В някаква полева болница. Взривили я. Той...”

Не чувах повече... За пръв път усетих смъртта, с всичките си сетива усетих войната, почувствах я с всяка частица от тялото си. Като че ли за миг израстнах с години. Оня дребничкия, мургавичкия, от Палестина.

Повече не отидох на лагер. Нямах време за това. Готвих се сериозно да кандидатствам медицина.

Деница Радева

День Победы, как он был от нас далёк, 
Как в костре потухшем таял уголёк. 
Были версты, обгорелые, в пыли, - 
Этот день мы приближали как могли. 

Припев: 

Этот День Победы 
Порохом пропах, 
Это праздник 
С сединою на висках. 
Это радость 
Со слезами на глазах. 
День Победы! [х3]

Дни и ночи у мартеновских печей 
Не смыкала наша Родина очей. 
Дни и ночи битву трудную вели - 
Этот день мы приближали как могли. 

Здравствуй, мама, возвратились мы не все... 
Босиком бы пробежаться по росе! 
Пол-Европы прошагали, пол-Земли, - 
Этот день мы приближали как могли. 

Ден на победата

Стана историческа традиция всяка година на 9 май народите от целия свят да честват победата над хитлерофашизма. Тази година честването на празника има особен смисъл и значение, тъй като ние отбелязваме 65 години от великата победа. Ще минат години, десетилетия, но 9 май ще остане в историята като като ден на великата победа за национално и социално освобождение на европейските народи за един нов, свободен и справедлив живот.
През последните години все повече се налага основният въпрос – какво по своята същност е 9 май? – Ден на Европа или ден на Великата победа над хитлеро-фашизма.

Не е тайна, че в годините на Втората световна война Европа беше превърната в един огромен арсенал за производство на оръжие за германската армия. Освен оръжие, суровини, материали и храни, редица европейски страни осигуряваха цели дивизии за германската армия на източния фронт. Втората световна война (1935-1945г.) бе подготвена от силитие на межденародната и империалиалистическа реакция и започната от Германия, Италия и Япония. Тя възникна като империалистическа война между двете коалиции – агресивния фашистки блок и от друга страна Великобритания, Франция и САЩ – всяка от които се бореше за своите империалистически интереси и за световно господство. С включването на СССР и на широките народни маси в съпротивителното движение срещу фашистките агресори войната придоби антифашистки и освободителен характер.

Втората световна война далеч надминава по своите размери всички войни от миналото. В нея участваха пряко или косвено 80% от населението. Бойните действия се водеха на територията на 40 държави. Мобилизираните войски достигат 110 милиона души Войната продължава 6 години и човешките загуби през този период са около 50 милиона души. Подготовката за войната започва още от времето на световната икономическа криза (1929 – 1933г.) във връзка с изострянето на империалистическите противоречия между главните империалистически държави. Разпалването на Втората световна война става възможно вследствие на широката финансова помощ, която Германия получава от страна на американские и английските монополи, отказа от политиката на колективна сигурност, провеждането на политика на ”ненамеса” и пряко поощрение от страна на Англия, Франция и САЩ на фашистката агресия и насочването и срещу СССР. Втората световна война завърши с историческата победа на антифашистката коалиция, основна и решаваща сила на която беше Съветския съюз. След войната станаха големи изменения в международното съотношение на силите в полза на социализма. От капиталистическата система отпаднаха редица страни в Европа и Азия и тръгнаха по пътя на социализма. Задълбочи се общата криза на капитализма, започна мощен подем на освободителното движение в колониалните и зависими страни, засили се разпадането на колониалната система на капитализма.

Най- голям и решаващ принос за победата имаше Съветския съюзи неговата героична Червена армия. В една от своите речи след войната Й. В. Сталин отбеляза: „В тази страшна война загинаха 3,5 милиона съветски комунисти – членове на Всесъюзната комунистическа партия – болшевики. Това бяха най-смелите, най- самоотвержените борци за делото на социализма. Днес светът щеше да бъде друг, ако те бяха останали живи. ”. Броят само на загиналите съветски комунисти няколкократно превишава броя на всички загинали бойци на антифашистката коалиция.

В съпротивителното движение у нас участваха хиляди български патриоти – комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартийни особено през периода 1941 – 1944г. Въоръжената борба в България придоби масов характер, въпреки, че бяхме в тристранния пакт и германците дойдоха у нас като съюзници. Данните за участниците и жертвите в антифашистката борба (1941- 1944г.) и в отечествената война (1944 - 1945г.) показват, че броят на партизаните надхвърля 30 000 души, от тях 9 140 загиват със смъртта на храбрите. Броят на ятаците и помагачите достига 200 000 души. Убити бяха 20 070 ятаци и помагачи а 2 139 къщи на партизани и ятаци са изгорени. През полицейските участъци преминават 64 345 души, в затворите и концлагерите - 31 250. В Отечествената война вземат участие 416 854 бойци, от тях загиват 10 753. Такъв е нашият принос в антифашистката борба и в Отечествената война. Неотдавна ние отбелязахме 65- годишнината от Деветосептемврийското народно възстание през 1944 г., което положи началото на социалистическата революция в България. Партията на българските комунисти, водена от Георги Димитров бе главният организатор и вдъхновител на възстанието. Ние, българските комунисти решително отхвърляме твърденията на буржоазната пропаганда, и предателите на социализма и комунизма, че социализма насилствено е бил наложен отвън, репресивен режим а социалистическият период в нашата Родина България е бил „неуспешен експеримент” и изобщо „неосъществена утопия”. Нашият собствен житейски опит напълно опровергава тези твърдения.

По пътя на своето социалистическо развитие след 9 XI 1944г. България постигна огромни успехи. На основата на обществената собственост върху средствата за производство и плановото начало на управлението на икономиката, с ентусиазирания труд на целия народ, под ръководството на Българската комунистическа партия, за кратък исторически период, от изостанала страна с примитивно занаятчийско производство и земеделие нашата Родина се превърна в съвременна индустриално-аграрна страна. Бурното икономическо развитие, създаде необходимите условия за успешното решаване на националните проблеми на трудещите се. Премахната бе безработицата, този постоянен спътник на буржоазна България. Осигури се работа и хляб за всички, безплатно образование и здравеопазване. Културата стана достояние на широките народни маси. В тези крупни успехи във всички области на живота бе вграден подвига на и саможертвата на хиляди партизани, участници в бойните групи и бойци от новата българска армия. Това бяха млади хора, които обичаха живота но повече от всичко, обичаха своя отруден народ, правдата и свободата.

На 10 XI 1989 г. бе сложено началото на разгрома на социализма и реставрацията на капитализма в България. По волята на чужди и „свои” реформатори и реваншисти страната ни бе върната с десетилетия назад към мрачното буржоазно минало. Под булото на мъглява, модерна, демократична фразеология още от тези дни започна по същество отказът от социалистическите завоевания в България. В първите дни на промяната мътната вълна изхвърли на повърхността ренегати на социализма и комунизма, кариеристи и службогонци, които са готови да издигнат всякакво знаме само и само да бъдат на власт. Ударната сила на тази група в обществото станаха лумпените, съдените за криминални престъпления, различни антисоциалистически елементи, които помислиха, че е настъпило тяхното време. Вече двадесет години след т.н преход Българският народ живее в условията на пълзяща контрареволюция и див капитализъм, осъществени по рецептата на програмата „Ран - Ът”. През този период правителствата на СДС и БСП идват и си отиват, а рушенето придоби тотален характер. Цялото материално производство от електрониката до земеделието е разграбено и подкопано. От значителните социални придобивки не остана почти нищо. Образованието е деградирало, неграмотността започна бързо да расте, науката буквално е ликвидирана, значителна част от културните институции са закрити. Задълбочава се процесът на подкопаване на Българската нация, престъпността се засилва, лумпенизират се цели групи от населението, расте проституцията, бързо се увеличава наркоманията, просия има на всяка крачка.

Напоследък започна да набира скорост нова антикомунистическа вълна. Даже неотдавна Бойко Борисов обяви, че БСП като наследник на БКП трябва със закон да се забрани. Не трябва никога да се забравя, че Хитлер и неговите последователи, когато дойдоха на власт през 1933 г. най-напред обявиха Германската комунистическа партия извън законите и създадоха първите концентрационни лагери. Така започна да управлява Германският фашизъм а как завърши е добре известно. Под натиска на десните реваншисти и неофашистки сили все по-често се правят опити за прекрояването на историята. В София, близо до НДК бе построен параклис на жертвите на т.н. „Комунистически терор”. Тук са изписани, например имената на полицаи и жандармеристи о Бургаска област, които без съд и присъда участваха в разстрела на 30 партизани и ятаци в района на с. Топчийско и с. Добра поляна - Айтоско, в убийствата и палежите в Айтос и Каблешково, в селата Крушево, Сан Стефано и Зимен- Карнобатско. Убийците, които разнасяха отрязаните партизански глави набити на кол, сега са обявени за интелектуалци, „цвета” на Българската нация, загинали от т.н. „Комунистически терор”. Такива са „интелектуалците” и в другите области на страната. Каква заблуда, демагогия и издевателство над истинската история. Интелектуалци бяха личности като Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Христо Кърпачев, Атанас Манчев, Цветан Спасов, Васил Воденичарски и хиляди борци ссрещу фащизма, които оставиха трайна диря в Българската и общочовешката история. Историята на недалечното минало не се нуждае нито от прекрояване, нито от нов прочит към които ни призовават някои недорасъли политици и историци. Историята, опирайки се на действителните факти тррябва да се ръководи само от истината и винаги от истината. Полският сатирик Станислав Йежи Летц беше писал:”Историята ни учи, че никой не се учи от уроците на Историята.”. Ние, Българите никога не трябва да забравяме нашата собствена история. Имайки предвид историческия опит и уроците на историята, трябва да вдигнем високо знамето на единението на комунисти, социалисти, леви земеделци, безпартийни на работа и борба срещу новата дясна, реваншистка и неофашистка опостност в България. Винаги трябва да помним знаменитата книга на чешкия журналист, писател и комунист Юлиус Фучик „Репортаж, писан с примка на шията”. Книгата, написана в Пражкия затвор през 1934 г. призовава към революционна бдителност, проникната сп любов към хората, от вяра в победата на комунизма. Тук се очертава образът на бореца- комунист със цялата му сила и величие. Особено актуално и силно звучат последните му думи „Хора, Бдете!”.

Николай Жишев

Математика съм аз,
изучават ме във клас - 
и големи и мънички
ученици и ученички.

Че без мен не може днес
да вървиме към прогрес.
Който иска да сполучи - 
добре трябва да ме учи.

А пък днеска, в наше време, 
трябва ний да разбереме,
че не можем крачка веч
да направим по-далеч.	

Ако заедно с вас
не се учиме във клас,
вий от мене, аз пък вас,
още днес, от първи клас.

Който учи ме добре
и добре ме разбере - 
много неща ще научи,
във живота ще сполучи.

Със компютър ще борави, 
всичко с него той ще прави.
И в живота днеска нов,
той ще бъде най-готов.

Ще му бъде много ясно,
какво става в туй небе,
в космоса ни необятен,
във въздушното море.

Спътниците ще командва,
ще работи с тях добре.
Той ще ползва и роботи,
без да пипа със ръце.

Ще открива след години  
нови образци - машини,
за да бъде на човека
работата спорна и лека.

И да му остава време
да се занимава с мене,
със култура и със спорт,
затуй почвайте навреме!

Хайде ний да прекратиме,
добре всички да поспиме
и от утре с първи час
да започваме със вас.

Математиката ний да учим
и в живота да сполучим,
че със нея най-добре
всичко лесно се чете.

К' во да се прави...

Станчо Павлов